Monday, September 22, 2014

The Story Of A New Name



Ако не бях прочела тази статия в  списание The Ecomonist ( които рядко пишат за художествена литература) никога нямаше да изпитам удоволствието от неописуемия талант на Елена Феранте. Там я описват като "най-добрият съвременен романист, за когото никога не сте чували." Кориците на книгите й са повече от отблъскващи и ако трябваше да избирам само по този критерии, в никакъв случай нямаше да й обърна внимание.  Покрай заниманията на К. съм станала абсолютно безкомпромисна по отношение на цялостния дизайн на даден продукт - особено книгите, които най-много ме вълнуват. Корицата на втората част на неаполитанския роман е по-голяма трагедия и от първата. Тези двамата прегърнатите, на около средна възраст симпатяги, изобщо дори не присъстват в книгата. Да не говорим, че образът им предизвиква нагласа за скучен, консервативен роман на третокласен автор от тайгата на Британска Колумбия.  Понякога си мисля, че това може да е намерението на самата Елена Феранте, да дегизира до отчайваща визия книгите си, за да отвлича вниманието на екзалтирани фенове. “Моята брилянтна приятелка” никога няма да заеме славата на “Вината в нашите звезди” (хи-хи-хи) или да се нареди на промоционалния рафт в книжарницата до най-новата книга на Паулу Куелю.  При Феранте липсва излишната превзетост и безобразното количество драма, присъщи на бестселърите. За сметка на това италианката обвързва читателите с непрекъснато движение на случки и събития. От всичко нейно, което съм прочела до тук едно е ясно със сигурност; Феранте обожава да разбулва женската душа - и тук хвърчат страхове, очаквания, съмнения, съревнования, стремежи, при това описани с такава лекота и елегантност, че често разпознаваш своите сред тях. 

Купих си “The story of a new name” веднага след като прочетох  "Гениалната приятелка", но дълго отлагах прочита, реших да изчакам до края на август, защото за септември беше насрочен да излезе английският превод на третата книга, “Those who leave and those who stay”. Сега и тя е вече на нощния ми шкаф, но пак откалагам прочита.
Феранте е постигнала нещо, което много други автори, дори и класици, не са успели - подържа равномерна динамика и във втората част на грамадния неаполитански роман, създавя един реален свят, от който не можеш да се отърсиш.  Живееш живота си, пътуваш, срещаш се с приятели, колеги, роднини и по някое време се сещаш, че искаш да отидеш при Елена и Лила. Да отвориш книгата и да се изстреляш моментално в бедняшкия квартал на Неапол, от където двете приятелки са твърдо решени да се измъкнат, но всяка по своя собствен начин. В тази втора част приятелството между двете момичета заема по-комплексна форма, съревнованието между тях ескалира до повратна точка, която може да се превърне в предпоставка за отношенията им оттук нататък. Феранте отново е безкомпромисна към героините си, и тук преобладават количества насилие, несправедливост, ревност, упорити предразсъдъци. Авторката пресъздава съвършено до най-малкият детайл живота в Неапол през 60-те години и дори читателя да не е съвременник на този период успява да изгради в представите си една идеална картина, която никога повече не би сменила цветовете си.  Ако трябва да съдя книгите по емоционалния порив, който ме връхлита докато чета и детайлите, по които е  конструиран сюжета, то този роман на Елена Феранте, на фона на останалите съвременни книги, които съм чела, би заел челна позиция. 

Не ми се иска да започвам третата (последна за сега) част, все още не съм готова да се разделя със света на Елена и Лила. Не ми се иска тази луда еуфория да угасва!
Ако намерите книгата на език, който може да четете, не се колебайте, започвайте! 


No comments:

Post a Comment