Monday, April 21, 2014

№ 100


В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене. 
Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.
И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:
Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното  общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор. 

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се   върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление. 

 Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона. 

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.
 Магнолията е адски досадно дърво. На където и да се обърнеш все нея   виждаш. Е, красавица е няма спор! 

 Но на мен това ми е любимото дърво-храст наречено Японска Камелия


 Крайпътна библиотека посветена на жена, живяла в къщата зад пейката. 

 Най-любимата ми снимка от велоскитничеството. Пивоварна с безплатен въздух за помпане на гуми. 





4 comments:

  1. Prava si, Toni, prostotiata niama pasport! A snimkite sa prekrasni, samo prirodata e krasiva i veli4estvena navsiakade! Radvai se na proletta i iskame o6te snimki!! :) :) Celuvki

    ReplyDelete
  2. Ако беше в книга между девойката и работника след случката щеше да пламне внезапна, необяснима любов и двамата щяха да правят любов във вана с пресен бетон :))

    ReplyDelete
  3. Хахахаха, Пресли, подарявам ти историята - напиши я!

    ReplyDelete
  4. аз си помислих, че работниците може да са били българи :/

    ReplyDelete