Saturday, December 27, 2014

"Изгубената Дъщеря" от Елена Феранте



 Безспорно моето най-силно емоционално откритие в света на книгите за 2014 година е Елена Феранте. 
 В центъра на романите й е винаги жената, или по-скоро нейната душевност. Но тук не става въпрос за някаква мелодрама или романтизъм. Феранте пише яростно. Романите й са акули, а откровеността на героините й е болезнена и категорична. В стила на Феранте се откроява една неотложна нужда да избави жената от стереотипа, наложен й в обществото, да разбие патриархалния семеен модел давайки свобода на жената, да я изтръгне от домакинските задължения и да й подари правото на избор. Но най-основното, което се откроява в стилът на Феранте е безупречния образ на женската същност - двойнствена, колеблива, емоционална, търсеща. 
 Както всичко останало, което съм чела от Феранте, така и “Изгубената дъщеря”, макар и съвсем кратък, е роман наситен с присъщата за авторката провокативност и апокалиптично самопризнание. Романът е разказан в първо лице, единствено число, а героинята този път се казва Леда, която е на 48 години, разведена е и работи като професор в университет. Леда е улегнала интелектуалка, която наема за месец апартамент в морско градче в южна Италия. Още с пристигането си се натъква на шумно неаполитанско семейство, което предизвиква у нея остри вътрешни откровения. Потока на съзнателната мисъл, който Леда изповядва из страниците е скандален и възмущаващ за едно консервативно общество. 

“Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живее и работи от години, със смут и изумление открих, че не ми е мъчно; по-скоро се почувствах лека,   сякаш точно тогава съм ги докарала на бял свят. За пръв път от почти 25 години не изпитвах тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата беше спретната, сякаш никой не живее в нея, вече не изпитвах постоянното безпокойство да пазарувам и пера; жената, която години наред помагаше с домакинските задължения си намери по-добре платена работа и аз не изпитах нужда да я заменя с някой друг. “

 Феранте смущава читателите си разчупвайки връзката родител-дете като ги среща с героиня, която решава да постави своя свят преди всички останали хора в живота си. Без угризения, самокритика или страх. Феранте експонира конфликта между грижата за семейството и стремежа към професионални постижения в едно общество, в което наложените норми не съответстват и не оправдават женският устрем към кариера и независимост. 
“Изгубената дъщеря” не е роман с обвързващ сюжет, но по-скоро прямотата на съдържанието му е храна за мисълта, предизвикваща разбъркване и преподреждане на установени нагласи. 

 Пристрастих се безусловно към Феранте, защото за първи път срещнах автор, който ме познава добре и който пише за моите вътрешни борби, колебания, страхове и очаквания. И най-накрая разбрах, че това са нормални неща. 

Sunday, December 7, 2014

Още Един Скандинавец, Който Променя Облика На Света




Бярке Ингелс е наричан още детето-чудо в архитектурата. Роденият през 1974 година в Копенхаген дизайнер първоначално мечтае да стане карикатурист и се записва да учи архитектура, надявайки сe да стане по-добър в рисуването. Едва 24 годишен Бярке започва работа в Ротердам за едно от най-големите имена в съвременната архитектура, Рем Колхас. Във фирмата на Колхас, ОМА, Бярке работи три години, след което за връща в Копенхаген, а през 2006 година основава собствената си компания BIG (Bjarke Ingels Group), която днес е с два главни офиса, в Копенхаген и Ню Йорк. Успехите на талантливия скандинавец моментално го превръщат в най-младия старкитект и доказват, че комбинацията между въображение, връзка с природата, урбанизъм и социални взаимоотношения в обществото не са просто една утопична илюзия. 
В момента в Ню Йорк усилено вървят строителните дейности по един от най-мащабните му проекти до сега W57, а през 2018 година Ванкувър ще подслони първият небостъргач на BIG - Vancouver House
Когато някой ме попита защо харесвам дизайните на Бярке Ингелс, аз им пускам това видео и не се обеснявам повече. 


За българския читател, ето едно готино интервю на WhATA с Бярке Ингелс. 

Saturday, November 29, 2014

Исландска Проза От Един Приятел На Бьорк - "The Whsipering Muse" от Сьоун


Бьорк среща Сьоун когато е на 16 години и силната приятелска връзка, която още тогава заформят става неизменна част от творчеството на исландската певица. Като малко по-голям от нея, Сьоун се явява като първият пътедовител на Бьорк в света на сюрреалистичната литература,  а импулсът, който Бьорк открива в романи като “Майсторът И Маргарита” , “История На Окото”, “The Demon Flower” оставя трайни следи в творческото й вдъхновение.  Първата копка на съвместната работа, която двамата ще изградят с времето е поставена със създадената от тях рокабили група “Rocka Rocka Drum”, в която Сьоун пее, а Бьорк му акомпанира на барабани.  Общото между тях е не само пънкарския дух и страстта към поезията, но и връзката с природата, което още по-дълбоко обвързва талантите на двамата исландци. 
 Името на Сьоун става по-известно през 2001 година когато получава номинация за Оскар за текстът на песента “I’ve Seen It All” към филма “Танцьорка В Мрака” на Ларс фон Триер с участието на Бьорк и Том Йорк от Radiohead. 
Исландският поет и  писател е неразделна част от музикалното творчество на Бьорк, негови текстове са включени във всеки нейн албум, а някой от тях са едни от любимите на нейните фенове - “Isobel”, “Bechelorette”, “Joga”, “Virus”, “Cosmogony”.  Когато е помолена да напише тематичната песен за откриването на Олимпийските игри в Гърция през 2004 година, без колебание Бьорк се обръща към своя стар приятел, като казва за него, че “той има интелекта, елегантността и сътрудническия талант, от който имахме нужда.” 
За себе си Бьорк споделя, че “когато се нуждая от нещо лирично и епично се обръщам към Сьоун.” 
  Българският читател познава Сьоун с романа му "Сказание За Лисицата", но аз имах щастието да се сдобия с друг негов роман, “The Whispering Muse” , който беше представен миналия месец във Ванкувър. На събитието забелязах, че той е не само високо ерудиран творец, но и човек със закачливо и нестихващо чувство за хумор. Неговата проза е нещо много различно от всичко, което съм чела. Сьоун наистина притежава безкомпромисен интелект, който успява да обвърже с чувството си за хумор и да представи този синхрон в романа си “The Whispering Muse” (Шепнещата Муза). Там читателят среща Валдимар Харалдсон, ексцентричен и леко надут застаряващ исландец, който се качва на борда на датски кораб в пътешествие до Черно море. Действието се развива през 1949 година, а героят на Сьоун е обсебен от теорията, че превъзходстсово на скандинавската раса, физическо и интeлектуално, се дължи до голяма степен на обилната консумация на риба. Противно на очакванията му обаче главният готвач на кораба не е включил в менюто на пътешествието риба.  На борда оживяват митични същества и истории от гръцката и скандинавската митология, което превръща романа в магична приказка, на всичкото отгоре и забавна. Преплитането на античността с новото време в “Тhe Whspering Muse” създава една толкова ярка и добре описана картина, че на читателя е трудно да не повярва в достоверността на разказаната история.  Романът на Сьоун е истинско предизвикателство към интелекта на читателя - не само заради преплитането на древни митове, но и почти неуловимите намеци на автора към настояшите геополитически особености на човешката раса. 

За финал, ето какво споделя моята любима певица за всички времена Бьорк за романите на Сьоун:
 “Книгите на Sjon са уникални. Имам чувството, че той е успял да вземе нишката на класическата литература и да я прокара в бъдещето. Да свърже корените на старата, автентична Исландия и по модерен начин да ги доведе в XXI век. Да вземе силната връзка на Исландия с природата и я здрависа с настоящето. Но по-важното е, че той е успял да обедини разума със сърцето. “











Един от последните проекти на Бьорк и Сьоун e текстът към песента "Cosmogony" от албума на Бьорк "Biophillia".

Tuesday, November 11, 2014

"Моята Лична Борба" от Карл Уве Кнаусгор


Ако все още не сте чували за Карл Уве Кнаусгор, то вече ви е време. Нали ви казах, че скандинавското в момента е синоним на модерно. ;)
Норвежкия писател се превръща в тотална сензация в собствената си страна след като издава автобиографичния си роман, “Моята борба” (На български “Моята Лична Борба”), в цели шест тома.  Само в Норвегия са продадени половин милион копия. Цяло поколение норвежци се идентифицират с описанията на Кнаусгор.  Тази читателска реакция привлича вниманието и на чуждите издателства и така популярността на книгата излиза извън границите на скандинавските страни, като до момента първи том е преведен на 22 езика.  Някои критици считат книгата за прекалено хипстърска, други пък определят стила на Кнаусгор като отличително явление в автобиографичния роман. За своите 45 години, Карл Уве вече притежава забележителните 3500 страници автобиография. Ще се запитате колко ли трябва да е преживял човек на тази възраст, че да напише толкова мащабна книга. Отговорът е, че не е задължително нещо грандиозно да се случва, за да се разкаже и превърне в добра литература.  
Първият том от “Моята Борба: Смърт В Семейството” няма сюжет, движи се доста бавно и спокойно, като истинския живот. Кнаусгор започва с няколко случки в деството си, в които няма нищо специално. Сред страниците присъства една монотонност и болезнено подробно описание на детайли и движения, от които признавам може да ти доскучае. Но точно тук идва и най-интересната част от литературния стил на Кнаусгор, както Джеймс Ууд от The New Yorker споделя“дори и в скуката си ми беше интересно”. Карл Уве разкрива интимни подробности около себе си и семейството си, отваря всички врати и прозорци на дома си и кани всеки читател да надникне в кухнята на Кнаусгорови. За тази своя откровеност, след публикуване на книгата и неодобрението на роднини, е принуден на напусне родината си и да заживее в “изгнаничество” в малко село в Швеция.  В основната част на описаната от него борба е отношенията с баща му, който в детските спомени играе роля на дистанцирана и необщителна фигура, а в по-късен етап се пропива и погубва под влияние на алкохола. 

“Моята Борба” е от книгите, които ще ви харесат, но без конкретна причина. Признавам, че няколко пъти обмислях да я оставя, но въпреки собсвените ми разногласия, нещо много фино ме задържаше, Да четеш “Моята борба” е все едно да срещнеш отдавна забравен приятел, който открито и сърдечно да започне да разказва за живота, страховете и очакванията си и дори разказът му на моменти да те отегчава, историята му е вълнуваща. 


За уважаемия читател, макар да бях единствената, която се осмели, успях да изляза от зоната си на комфорт и да си поискам снимка с Карл Уве Кнаусгор, но истинската ми изненада е литературно четене (английски) от автора на част от втори том на "Моята борба".




Tuesday, November 4, 2014

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 
Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута. 





Sunday, October 26, 2014

Living Is Easy With Eyes Closed

“Living is easy with eyes closed” (“Vivir es fácil con los ojos cerrados”) е третият филм, който гледах на VIFF и докато чаках на опашката пред киното без съмнение се убедих, че канадците са ми любимите севрноамериканци! Не само, че са по-скромни и сдържани от южните си съседи, но и проявяват очевидно любопитство и интерес към европейската култура и кино. Билетите за европейските филми свършват най-бързо, а опашките пред кината винаги са в Г-образна форма. 

Името на испанския филм идва от текста на песента “Stawberry Fields Forever” на Бийтълс и в тази светлина е вдъхновен от истинската история на учител по английски, който прекосява Испания през 1966 година, за да се срещне с идола си Джон Ленън, който в това време снима филм в Алмерия, Испания. 

Филмът на режисьора Давид Труеба обвързва зрителя с  безгрижната и забавна история на Антонио Сан Роман (Хавиер Камара), който решава, че на всяка цена трябва да се срещне с Джон Ленън, за да изясни някои неточности в интерпретирането на текстовете на Бийтълс. Приключението му започва на една бензиностанция, където среща Молен (Наталия де Молина) - бременна девойка, която бяга от женски интернат, в който е принудително настанета докато роди. Какви ли не още запознанства и случки ще съпроводят Антонио в заветното пътуване. 



“Living is easy with eyes closed” е с цели 6 отличия на престижните испански награди Гоя и аз най-сърдечно ви препоръчвам тази свежа и сладка комедия. 


Monday, October 20, 2014

Force Majeure


Шведите, освен че се обличат с H&M, карат Volvo,  обзавеждат се в IKEA и раздават Нобелови награди, си имат и доста добро кино. Като представител на шведската филмова индустрия "Force Majeure" тази година обиколи филмовите фестивали по света, но не успя да се радва на много почести. 
Филмът на Рубен Остлунд разказва историята на едно шведско семейство отседнало на почивка във френските алпи. Страхотни гледки, лежерни мигове и бавно действие тече пред очите на зрителя, докато по време на един обяд семейството не става свидетел на контролирана лавина, която изцяло променя отношенията между съпрузите. В центъра на събитията е реакцията на Томас при падащата лавина и съмненията на Ебба за бъдещата сигурност на семейството. 
Force Majeure е психологическа драма отразяваща две напълно противоположни гледни точки - мъжката и женската. Рубен Остлунд е решил да забави действието във филма, но за сметка на това прекрасно съчетава магнетизма на френските алпи с прецизно изградените образи на Томас и Ебба. 

Филм, без който със сигурност се живее, но нали сега скандинавското е на мода. 


"Изведнъж На Вратата Се Чука" - Още Разкази От Етгар Керет






Не крия, че любимито ми издателство е Жанет 45. Допада ми отношението им към литературата, подбора на произведенията и безупречното външно оформление на всяка книга. Все още не съм забелязала друго издателство по света да притежава такава нагледна последователност във всяко заглавие, което пуска на пазара. Тук има много любов, грижа и внимание, което кара не само корицата на книгата безупречно да  кореспондира на съдържанието, но и оставя у читателя едно допълнително усещане за сърършенство. С Жанет 45 нямам никакъв проблем да си избирам книги само по кориците, защото имам една непоклатима увереност, че каквото докосне естетическите ми сетива няма да ме разочарова в последствие.





Ето го и Керет отново. Него вече го познавам от "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" и "Момичето на хладлника" и колкото повече го чета, толкова повече го харесвам. Историите му са колкото обикновени и човечни, толкова абсурдни и нелепи. Да четеш Керет е все едно да опънеш хавлията си на претъпкан плаж, където ушите ти  се превръщат в германски аутобани, през които профучават историите на околните непознати. Всякакви типажи дърпащи съдбите си след себе си. Керет е истински магьосник, който по неповторим начин успява да зареди сборниците си с трагикомичната същност на човека в истории, които не се повтарят. Разказите са му кратки,плътни и шантави, а краят никога не е такъв, какъвто си го очаквал. 
Няколко разказа от “Изведнъж на врата се чука” си запазиха специално място в онзи отдел на паметта ми, където събирам само най-доброто от всичко, на което попадна, с изричното обешание да ги препрочитам от време на време. 

Един от тях, който ми е толкова сладък, че ми идва да скъсам страниците и да си го сложа в джоба, е представен под формата на късометражно филмче от Горан Дукич и дублиран на български от Манол Пейков. Най-милите, окуражителни и вдъхновителни четири минути, които ще ви се случат днес!


Sunday, October 5, 2014

Cathedrals of Culture



     “I was not meant to be an isolated monument. I am not just a museum or a library. I am a living, breathing culture machine.”  Centre Pompidou, Paris. Designed by Renzo Piano and Richard Rogers.  Photo credit.

  Есента е сезонът на културата. Още с настъпването на септември по крайъгълните стълбове започват да шаренеят анонси за предстоящи фестивали, концерти и други културни мероприятия. В момента тук се провежда Vancouver International Film Festival, където в продължение на две седмици се прожектират около 150 филма от целия свят. Канадците проявяват силен интерес към чуждото кино, затова и билетите се разпродават мигновено, а опашките пред кината приличат на митинг срещу глобалното затопляне. 
Първият филм за мен бе Cathedrals of Culture, чиято прожекция отбелязва и северноамериканската му премиера.


   Oslo Opera House. Designed by Snøhetta. Photo credit to www.viff.org

Какво биха казали сградите ако можеха да говорят? Това е въпросът, който вдъхновява Вим Вендърс, Робърт Редфорд и още четирима режисьори да създадат филм за катедралите на културата. Cathedrals of Culture e разделен на шест части, всяка от които представена от различен режисьор. Катедралите във филма не са религиозни учреждения а сгради, проектирани и построени да служат на обществото като въздействат и облагородяват най-фините сетива в човешката душа. Cathedrals of Culture е тричасов архитектурен химн за шест сгради - Berlin Philharmonic, National Library of Russia, Halden Prison, Salk Institute, Oslo Opera House и Centre Pompidou. Всяка от сградите е одухотворена и разказва по свой начин за живота в себе си. Филмът е аудио-визуална изповед, която представя едно по-различно измерение на архитектурата - душата на сградата като синоним на съвкупността от идеите на архитекта, ползата й в обществото и вдъхновението на тези, които пребивават в нея.  
'Cathedrals of Culture' не е обикновен документален филм, той носи артистичността и осезанието на ‘Baraka’(1992) и с помоща на съвременните 3D технологии манифестира интелекта в изкувството на архитектурата. 



Филмът е задължителен за голям екран!

Monday, September 22, 2014

The Story Of A New Name



Ако не бях прочела тази статия в  списание The Ecomonist ( които рядко пишат за художествена литература) никога нямаше да изпитам удоволствието от неописуемия талант на Елена Феранте. Там я описват като "най-добрият съвременен романист, за когото никога не сте чували." Кориците на книгите й са повече от отблъскващи и ако трябваше да избирам само по този критерии, в никакъв случай нямаше да й обърна внимание.  Покрай заниманията на К. съм станала абсолютно безкомпромисна по отношение на цялостния дизайн на даден продукт - особено книгите, които най-много ме вълнуват. Корицата на втората част на неаполитанския роман е по-голяма трагедия и от първата. Тези двамата прегърнатите, на около средна възраст симпатяги, изобщо дори не присъстват в книгата. Да не говорим, че образът им предизвиква нагласа за скучен, консервативен роман на третокласен автор от тайгата на Британска Колумбия.  Понякога си мисля, че това може да е намерението на самата Елена Феранте, да дегизира до отчайваща визия книгите си, за да отвлича вниманието на екзалтирани фенове. “Моята брилянтна приятелка” никога няма да заеме славата на “Вината в нашите звезди” (хи-хи-хи) или да се нареди на промоционалния рафт в книжарницата до най-новата книга на Паулу Куелю.  При Феранте липсва излишната превзетост и безобразното количество драма, присъщи на бестселърите. За сметка на това италианката обвързва читателите с непрекъснато движение на случки и събития. От всичко нейно, което съм прочела до тук едно е ясно със сигурност; Феранте обожава да разбулва женската душа - и тук хвърчат страхове, очаквания, съмнения, съревнования, стремежи, при това описани с такава лекота и елегантност, че често разпознаваш своите сред тях. 

Купих си “The story of a new name” веднага след като прочетох  "Гениалната приятелка", но дълго отлагах прочита, реших да изчакам до края на август, защото за септември беше насрочен да излезе английският превод на третата книга, “Those who leave and those who stay”. Сега и тя е вече на нощния ми шкаф, но пак откалагам прочита.
Феранте е постигнала нещо, което много други автори, дори и класици, не са успели - подържа равномерна динамика и във втората част на грамадния неаполитански роман, създавя един реален свят, от който не можеш да се отърсиш.  Живееш живота си, пътуваш, срещаш се с приятели, колеги, роднини и по някое време се сещаш, че искаш да отидеш при Елена и Лила. Да отвориш книгата и да се изстреляш моментално в бедняшкия квартал на Неапол, от където двете приятелки са твърдо решени да се измъкнат, но всяка по своя собствен начин. В тази втора част приятелството между двете момичета заема по-комплексна форма, съревнованието между тях ескалира до повратна точка, която може да се превърне в предпоставка за отношенията им оттук нататък. Феранте отново е безкомпромисна към героините си, и тук преобладават количества насилие, несправедливост, ревност, упорити предразсъдъци. Авторката пресъздава съвършено до най-малкият детайл живота в Неапол през 60-те години и дори читателя да не е съвременник на този период успява да изгради в представите си една идеална картина, която никога повече не би сменила цветовете си.  Ако трябва да съдя книгите по емоционалния порив, който ме връхлита докато чета и детайлите, по които е  конструиран сюжета, то този роман на Елена Феранте, на фона на останалите съвременни книги, които съм чела, би заел челна позиция. 

Не ми се иска да започвам третата (последна за сега) част, все още не съм готова да се разделя със света на Елена и Лила. Не ми се иска тази луда еуфория да угасва!
Ако намерите книгата на език, който може да четете, не се колебайте, започвайте! 


Tuesday, September 9, 2014

Малко за Пловдив, културата и една пловдивска книга


 Както вече сте разбрали, миналата седмица беше особено вълнуваща за всички пловдивчани - точно в навечерието на празника на града, Пловдив бе избран за културна столица на Европа през 2019 година! Щастливата новина при мен дойде рано сутринта, на път за работа, знаех точното време, в което ще бъде обявен градът-победител и пръстите ми не спираха да натискат update бутона във фейсбук. Имах много силно усещане, че Пловдив ще бъде избраникът на журито и исках, макар и витруално, да изживея цялата еуфория с всички мои съграждани. Жалко, че в този момент нощта и веселбата в любимия ми град тепърва започваха, а на мен ми предстояха, бавно да се нижат, досадните часове на цял работен ден. И все пак, триумфът на Пловдив обсеби изцяло мисълта ми, та не усетих кога работното време приключи.
В Пловдив обаче, еуфорията не утихва и тази седмица, тъй като най-мащабното културно събитие ще се случи точно сега - НОЩ-та на музеите и галериите. Тази година  НОЩ-та се очаква да е още по-впечатляваща и мащабна, тъй като бележи десетия си рожден ден! По това време на годината, родният град най-много ми липсва, защото НОЩ-та е все още нежна през септември, а културно-масовото събитие, което се организира всяка година е един поетичен начин да махнем за довиждане на безгрижното лято и да подготвим сетивата си за дълги зимни нощи, в които често намираме повече време за култура. 
Вече съм сигурна, че не случайно реших първата книга, която да прочета от тези, които пролетта си донесох от България, да е "Рай друг не чакай" на Антон Баев. Не знаех нищо за автора, нито пък за книгата бях чувала. Както споменах тогава, получих я като подарък от Анелия. Когато я взех в скута си, реших да не се ровя в интернет за информация, ей така - оставих се да ме оснесе течението на непознатото.
В хората има много предразсъдъци за съвременната българска литература. И в мен понякога ги има, но сега нямаше нито един. Започнах я и с всяко следващо изречение ми ставаше все по-интересно и по-интересно. По едно време, още съвсем с началото, хоп - изненада! Действието се развива не къде да е, а в Пловдив! И Сашо Секулов съм чела, но неговият Остров не е в Пловдив, нито пък Господа слезе в Пловдив. И двата романа, авторът праща в Гърция, която също ми е много любима, но друго си е Пловдивът!
Какво да ви кажа, много интересно и приятно е изживяването, когато четеш художествена литература, действието в книгата да те изпрати на гребната база или по тротоарите на  "Антим I-ви", особено, когато се намираш на другия край на земята.  
Сюжетната линия на самия роман проследява корабокрушението на един обещаващ журналист в годините на прехода. Най-накрая герой, който не хленчи по комунизма, а смело посреща и изпраща събитията в живота си. Забавен е, забърква се в приключения, реди парчета на мистериозен пъзел, пътува насам-натам и накрая се озовава там, където най-малко е очаквал.
"Рай друг не чакай" е роман за изненадите в живота, където не е задължително авторът в последните страници да превърне героя си в жертвен агнец, за да изкупи бездарността си, а по много деликатен начин го поставя в ситуация, в която умело спасява и двамата - героя и таланта си.
Човек има нужда да чете такива книги, които не въздействат еуфорично, не променят или преобръщат живота, а просто те отпускат спокойно на креслото, разтоварват те с динамика и поетичност и капсуловат вниманието ти в разгръщащата се история. 
Препоръчвам ви горещо и Пловдив този уикенд, и романа на Антон Баев!


Monday, July 28, 2014

"Изворът" от Айн Ранд


Единственият мотив, който ме подтикна да започна “Изворът” е архитектурата като главен сюжетен компонент на романа. Дадох на книгата най-високата оценка в goodreads, тъй като оценявам усилията на Ранд да създате толкова мащабно произведение, което дори и критиците й дочитат до край. Това е роман, който със сигурност ви препоръчвам да прочетете, дори и мнението ми по-долу да ви изглежда доста противоречиво.

Чисто литературно “Изворът” е увлекателно четиво от среден клас. Казвам това, защото освен, че сюжетът е лесно смилаем, а героите разделени на добри и лоши, Ранд не залага особено на литературните похвати в строежа на творбата си, а по-скоро на фактология и диалози между персонажите. Това, в моите разбирания, я доближава по-скоро до посредствеността, с която тя всъщност упорито се бори с романа. В никакъв случай не считам, че Ранд е посредствен автор, а по-скоро усещам липсата на старание за сметка налагането на собствените й философски възгледи. Казвам това, защото в развитието на характерите на героите не се наблюдава еднаквост - по този начин най-презряният, зъл и отрицателен образ (Елсуорт Тухи) за мен се превърна в най-любим, заради пълнотата на характера и времето, което му е отделила Ранд. Той е единственият образ, който чрез завършеността си не ми позволи да се зачудя за миг над скритите мотиви тласкащи действията му. Учудващо, най-недоразвит остава самият главен герой, най-положителния персонаж - Хауърд Роурк, талантлив млад архитект-идеалист, който се отличава от мнозинството такива не само със затворения си характер, но и с индивидуализма в разбиранията и въображението си. Съвършен професионалист и философ, чиито личностни качества обаче явно са дарени свише, тъй като Ранд е счела за ненужно да уведоми читателя от къде Роурк черпи всичките си познания. Със сигурност не от житейски опит. 

Установих, че харесвам романът единствено заради наивният романтизъм и архитектурните бележки, а не заради философските нагласи, които пропагандира Ранд. Образът на Роурк е особен и интересен, но за съжаление възможен само в един химеричен свят. Дори набеденият за негов прототип американски архитект Франк Лойд Райт не е отказвал поръчки от клиенти, за да защити идеалите си.  Егото на Роурк е толкова непоклатимо, че бъде ли имплементирано в реалния свят не би му дало никакъв шанс за прогрес. 



Архитектурата е висша форма на изкувство, чийто краен продукт е съвкупност от светогледа на няколко типа хора: предприемач-творец-изпълнител-потребител. Това е еластична верига от идеи и компромиси, която в крайната си форма е достъпна до всеки зрител, за да я съзерцава, критикува, обожава или ненавижда. Но от цялата верига архитектът е този, който е принуден да разрешава мъчитени проблеми и за да намери решение той аранжира идеи и образи, превръща се  в куратор на сценарии и решения, прилага мърдостта на съмнението, за да преобрази хаоса в последователност. Точно заради това ми се струва, че Ранд е изпуснала нишката.
“Обективизмът” на й ми се струва ирационален и е в пълен противовес с моите схващания, но няма да навлизам в темата, защото както е казал Алеко Константинов, “Разни хора, разни идеали”, всеки е свободен да тълкува и да се отнася към възгледите на Ранд според собствените си нагласи и отношение към закономерностите на човешката природа. 





   Сградата от снимките е Surrey Public Library с архитеркт Бинг Том.



Thursday, July 17, 2014

Разколът в Обетованата Земя

  От седмица насам всяка сутрин преди да тръгна за работа си пускам в слушалките Balkan Beat Box. Въртя едни и същи парчета всеки ден. Харесвам ги много, но този път е различно. Слушам ги не защото веселите ритми карат балканската ми душа да подскача, а в знак на пълна солидарност и съпричастност към социалната кауза на групата - против на войната в Обетованата Земя. 
За тези от вас, които не знаят, Balkan Beat Box са израелска група силно повлияна от балканската музика (включително и българската).  Ритмите им са джипси-пънк, а текстовете им, в много случаи, са против политиката на израелското правителство срещу Палестина. Групата има непрекъснати клубни изяви и е изключително популярна в Севрна Америка, Европа и разбира се Израел. Антиполитическите настроения, с които е наситена  музиката им  не е само тяхна лична кауза, а и позиция на хиляди млади израелци. Сред тях е и моята приятелка Яел, която се опитва вече няколко години да намери политическо обежище в Канада, защото е против войната и отказва да участва във всякакви военни действия, включително и задължителната за всеки израелски гражданин годишна военна служба. 
   Преди два дни на стената си във фейсбук Balkan Beat Box отправиха следния апел:
  “As most of you already know, violence in Israel and in Gaza has reached a new low. We are extremely concerned and we call both sides to cease from military action and start real negotiations to resolve the conflict down to its deepest roots.”

Никой не ги послуша, а оттогава до сега конфликта ескалира още по-мощно. 
Както винаги така и сега до този момент нито Натаняху, нито бунтовниците от Хамас имат намерение сериозно да седнат на масата за преговори, а Обама се е бетонирал в мълчание и бездействие, тъй като част от данъците на американските граждани отиват за подпомагане военните програми и нелегалните строителства на Израел в Палестинските територии. Е, разбира се, не пряко, но като безвъзвратна годишна помощ на САЩ към Израел. Тази безвъзвратна помощ попаднала в каналите на покварената власт с изкривени от алчност идеали поразява най-уязвимите, тези които без да искат се оказват в центъра на събитията - там, където злополучно се приземява изстреляната ракета и разпръсва прах и смърт около себе си. Хора, които са затворници в земята, в която са се родили, лишени от най-елементарното човешко право - свободния живот. Според най-елементарната логична мисъл сред толкова сурово потисничество появата на бунтовнически организации е най-нормалното нещо. Нали и ние сме го преживели пет века и още го помним. 
 Трагедията, която пътува по тези земи вече няколко поколения не остава скрита за света. Все повече неправителствени огранизации, културни дейци, публицисти, професори и свободни граждани се включват активно в популяризиране  на проблема. 
Наскоро от неправителствената организация Ads Against Apartheid поставиха инсталация от банери на една от централните метростанции в Бостън. Проекта им, начечен “Една Дума”, красноречиво подчертава израелските злоупотреби и потъпкването на човешки права спрямо палестинците.
За кампанията си Ads Against Apartheid получават специално разрешение от MBTA (институцията отговаряща за градския транспорт) да окачат плакатите отразяващи истинската действителност в Близкия Изток.  Всеки банер е озаглавен с една дума, а в каре са описани факти и апел към минувачите, които на ден достигат 13 000. 





Едно нещо обаче обягва на Ads Against Apartheid, че от този неутихващ конфликт потърпевши са и самите израелци. Всеки гражданин на Израел е задължен да влезе в армимята за военна служба. Изключение правят само омъжени жени, хора с по-сериозни медицински проблеми и  ултра ортодоксалните евреи (по религиозни причини). Санкциите за тези, които искат да се измъкнат от военната служба за строги и сурови - невъзможност за намиране на работа, трудност при издаване на документи, следване в университет и т.н. И в двете страни на конфликта политиката на Израел безпощадно потъпква човешките права и свободи като отнема правото на избор. Не случайно в последните години в Обетованата земя се появи силно изразено антивоенно движение наброяващо най-вече  ултра ортодоксални (Хареди) евреи, които отказват да служат в армията. До този момент те са едва десет процента от населението на Израел, но са бързо разтяща общност, която се очаква в следващите 25 години да достигне до една четвърт от цялото население на Израел. Дори в този момент увеличаващият се брой на ултра ортодоксални граждани изправя страната пред финансово предизвикателство, тъй като най-тежкото последствие от освобождаването от военна служба е безработицата, пред която са изправени религиозните граждани, принудени да разчитат само на социални помощи. Оттук назрява и друг съществен проблем - недоволството на останалите израелци спрямо привилегията на религиозната общност. Заформя се един горчив вътрешен спор, а Израел, която често нарича себе си “най-демократичната държава в Близкия Изток”,  решава в полза на армията и налага ограничаване на броя на ултра ортодоксалните младежи, които могат да се освободят от военна служба. Тези които не успеят и откажат да се явят подлежат на издирване и затвор.  Затвор! Хареди изповядват ултра ортодоксален юдаизъм, според който евреите са обещали на Бог да основат държавата си Израел без насилие.
Упование, което е в пълно противоречие с установената от ционистите политика. 


Прогнозите не са обнадеждаващи за нито една от страните на конфликта - едните ще убиват насила, а другите ще бъдат убивани.  При всички положения и двата народа са обречени. 

Sunday, July 6, 2014

И между другото.... книга!


 Отдавна не съм писала за книги. В последните месеци само събирам книги оттук-оттам, но така и не посягам към никоя от тях. Все се чудя от къде да почна, а когато убивам време в книжарницята все някое ново заглавие се изпречква на пътя ми с интересна корица или формат. Като например книгата на Ерленд Лу "Lazy Days"- джобен формат, но с твърди корици във винтидж стил, леко грапави с разстлана хипстърска графика на тях. Мъничка, лека, прилича по-скоро на тефтер, от колкото на книга, но изглежда толкова симпатична, че ми стана любопитно какво се крие зад този приветлив образ. Обърнах я и като видях цената я оставих обратно на рафта и си тръгнах. Не ми се даваха 20$ за книжка, която ще присъства в живота ми два-три часа. Пробвах да я издиря в библиотеката, но всички копия бяха разграбени, хипстърите ме бяха изпреварили и трябваше да чакам на опашка около две-три седмици докато дойде моят ред. "Забрави" - викам си, върнах се в кижарницата и я зачетох. Ходех и четях всеки ден в остатъка от обедната ми почивка, не толкова защото ми беше безкрайно интересна, а от някакъв магарешки инат в знак на протест срещу абсурдната й цена. Така я превърнах в първата си книга прочетена изцяло в книжарница, изпитах някаква безцеремонна гордост от това, че наруших сакралния обет автор-издател-книжарница-читател, защото съдържанието в никакъв случай не оправдаваше цената. Дадох си сметка, защо в тази книжарница все по-малко се срещат хора, които обичат книгите и защо първият етаж на книжарницата е изцяло посветен на стоки за дома - от плетени кошници, чаши и чинии до бижута, шалове и дамски чанти. 
Хората, които обичат книгите не пазаруват оттук, за тях има интернет. 
Но да се върна на норвежкия роман, който се оказа, както подсказва заглавието, неангажиращ, кратък и на моменти дори забавен. В по-голямата си част е диалог между съпрузи, които прекарват семейната си почивка в Германия. По едно време единият от тях, а може би и двамата изтрещавят и романа приема съвсем различен контраст. После идва краят. Нещо между Нотомб и Керет, но в много по-неузрял вариант. Ако ви се губи време, заповядайте!

Friday, June 27, 2014

Сет Роугън и Джеймс Франко ще трепят Ким Чен Ун в "Интервюто"





Миналата есен в един дъждовен следобед една от колежките ми се завръща от кратка следобедна почивка и нахлува с гръм и трясък в офиса. Видяла някой отпред, някой известен. Тази новина предизвика моментална суматоха сред останалите колежки и за нула време всички се скупчиха и закудкудякаха около момичето. И аз нали съм клюкарка веднага се присламчих да хвърля едно ухо на новината. “Джеймс Франко, Джеймс Франко е отвън, видях го , видях го!” - повтаряше колежката. “Оле” - викам си аз, “кой пък е тоя Джеймс Франко?” Ама нали съм зле с имената, хич и не очаквах да се сетя кой е. “Холивуд, Холивуд” - викаха колежките. И докато умислено разсъждавам и прехвърлям образи в главата си всички кокошчици вече бяха на вратата, изниза се целия офис да види Джеймс Франко. Отивам и аз, да не изпусна нещо. Излизаме отпред и що да видя! Не Холивуд, ами Северна Корея дошла в центъра на Ванкувър. Едни паметници, едни врати, един униформен с прическа на Ким Чен Ун. Питам колежките тоя ли е Джеймс Франко, не не бил той. Гледам един друг младеж насреща и му махам, той гледа в мойта посока, но нали съм недоскиф не мога да го видя добре къде точно гледа. Младежа маха обратно и тръгва към нас. Айдеее идва да се кара да сме по-тихи и да не ги разсейваме си викам аз, пък той идва и казва: “Добре, айде да си направим няколко снимки всички заедно.” Аз продължавам да се оглеждам за Джеймс Франко, а една колежка ме сръгва и вика “Тоя е Джеймс Франко!” О, така ли, веднага извадих телефона и да направя няколко снимки, но те кокошчиците се червят и кудкудякат около него, та не намерих удобна позиция. Викам му, “Този Ким Чен Ун ли е, кво прави тука?” А той, “Да, той е, ще го убиваме!” Посмяхме се, но после им казвам да колежките, че северно корейците ще зареждат ядреното оръжие заради тоя филм, щото едно е  Денис Родмън да ти дойде на рождения ден, но друго е Сет Роугън и Джеймс Франко да ти се подиграват. Да питат Кание Уест и Ким Кардашиян ако не вярват! И като споменах последната звездна двойка, чак тогава се сетих от къде го знам Франкото. 




Та реакциите на Северна Корея не закъсняха след като тази седмица беше пуснат официалния трейлър на филма. Севернокорейското правителство отправи остри заплахи за саморазправа с враг номер едно - САЩ, заради предстоящата комедия на Сет Роугън и Джеймс Франко - “Интервюто”, където двамата извършват покушение над младия лидер Ким Чен Ун. “Ако американското правителство не спре излъчването на филма, ще се изправи пред сурово и безмилостно отмъщение” - посочва анонимен говорител на севернокорейското правителство. “Излъчването на филма ще бъде тълкувано като акт на война и ние няма да толерираме това” - добавя анонимния глас. Премиерата на филма е насрочена за тази есен, а чучхетата имат още няколко месеца да заредят пушките. 

Thursday, June 12, 2014

"Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?" (Матей 27:46)


 4:11 Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.
4:12 Никой никога не е видял Бога; но ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта към него е съвършена в нас.
4:13 По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас, гдето ни е дал от Духа Си. - (Из учебника на всички християнски духовници - Библията {Първо послание на свети апостол Йоан 4:11})

В  един прохладен майски следобед на ръба между две дъждовни бури се озоваваме по свое желание в Бачковския манастир. Стъпваме бавно по камънака, разглеждаме подробно двора, тук-там някоя снимка за спомен. Интересно ни е, уютно ни е в прегръдката на Родопа планина, нищо че във въздуха ни настига свирепата миризма на кебапчета. Бачковският манастир е сред стоте национални туристически обекта, така че тук и вярата и търговията са на едаква почит. В двора на светата обител сложена една сергия, над нея надпис “АГНЕТА”, а пред нея един камуфлажен на пост, агнетата ги нямаше.








Докато любопитно разглеждаме наоколо от църквата излизат двама монаси с бели одежди (тези на снимката), веднага ги разпознавам, че са католици. Говорят на чужд език - улавям, италиански е. Единият монах вървейки към изхода приказва нещо на група хора, а другия се заглежда към нас. Някакъв инстинкт ни накара да го приближим и да го помолим за обща снимка. Веднага се съгласи, щтракнахме се, а той ни запита кви сме, що сме. Заразправяхме му нашата история, после беше той наред. Французин, роден в Африка, в момента живее в Италия.  Монах от ордена на “Свети Августин”. Каза, че са пилигрими, които обикалят светите места в България. Идват от Рилският манастир и продължават към католическата катедрала “Свети Лудвиг” в Пловдив. Побъбрихме, пожела ни Господ да е с нас и се сбогувахме. Сега беше наш ред да се поклоним и да разгледаме църквата.
Още в предверието се изумихме от отпечатъка, който са оставили времето и свещите по стените и купола - почки всичката иконопис е почернена, тук-там се виждат фрагменти от икони. И тъй като не видяхме знак забраняващ снимането използвахме зумиращата функция на фотоапарата, за да разгледаме какво е изрисувано по купола. Възрастната жена, която продаваше свещи ни подскаца, че тази църква “Успение на Пресвета Богородица” съществува от XVII век, а тъмното було заличило изографисаното искувство е дело на дима от свещи и кандила. С изумление и възторг влязохме в храма, от дясно на входа ни посреща в своята скромна обител чудотворната Света Богородица. Помълчахме,  смирено се помолихме, благодарихме на Бога и пак с удивление заразглеждахме фрагментите на този вековен дом на християнската вяра.  К. обожава детайлите, затова погледът му бързо намери пристан върху висящия над главите ни полилей. Но съзерцанието му не продължи дълго - в църквата влязоха мърморейки помежду си два игумени. Наблюдавах ги от любопитство, но така и не ми стана ясно за какво точно дойдоха, а К. все още захласнат по детайлите излезе от унеса, приближи ги и запита:
   - Предвижда ли се в бъдеще реставрация на храма? 
Духовниците си хвърлят по един светкавичен поглед и единият рязко, категорично и гръмко отсича:
   - Ами, ако дадеш един-два милиона ще го реставрираме!
   - Ти не мислиш ли прекалено меркантилно за божи служител? - едвам се побира в кожата си К.
   - А ти не си ли прекалено меркантилен да ми задаваш такива въпроси? - сбръчка вежди и се изстреля навън. Другия не знам къде се покри, но докато се съвземем от религиозния шок, който току-що ни сервираха божите раби, него вече го нямаше.  Безмълвни излязохме навън и доразгледахме останалата част от двора на манастира. В една кошара беше останало самотно едно агънце, от време на време се обаждаше, приближих се и му се порадвах - хем се радвах, че му се е разминало по Гергьовден, хем ми стана тъжно, щото според размера му скоро щяха да му забият ножа. Навремето дядо ми гледаше овце и много ги обичаше. Той беше много добър и уважаван човек, но си тръгна много преди аз да порасна. Та сега видя ли овце и вълна винаги се сещам за навлажнените му сини очи и мъдрият му поглед. Нося вълна и събирам хлопки, за да си спомням за него. 
Останали без настроение заради случката в църквата седнахме на една пейка в двора. Поразмишлявахме върху вековете кървава история и усилията на предците ни да запазят жива християнската вяра в тежки времена и докато мислим и се чудим защо Господ си е плюл на петите зад нас се чува разговор на висок глас:
   - И един вътре ми се прави на много умен, кога сме щели да реставрираме?! - Обръщаме се и пред очите ни  духовника разправя на камуфлажния. К. го стрелна с враждебен поглед, онзи се смути и офейка. 

И ние офейкахме. Господ също. 




Wednesday, May 21, 2014

В куфара сложих...


 Това са част от нещата, с които се прибрах в Канада преди броени дни. Този път умишлено тръгнах с лек багаж, за да мога да имам място за книги и други интересни нещица, върху които погледът ми може да попадне. Колкото и да взема все ми се струва малко и когато разопаковам и нареждам багажа неизбежно въздишам по всичко, което съм оставила там. 
Слагам носталгията в задния си джоб и започвам да изреждам от ляво надясно с какво съм се сдобила.
 1. Солничка за мерудия от Бачковския манастир (замислям отделна публикация за преживявания). 
  2. Ръчко изрисувана купичка от турската сергия на панаира на занаятите в Пловдив. Купих и няколко керамични магнита в османски стил, които още с прибирането ни бяха централно на хладилника.
 3. Дървен магнит на стария Пловдив закупен от магазинчето за сувенири срещу информационния център на Хисар капия.
   4. Книги! Бях решила, че ще си купя книга от всеки град, който посетя за краткия си престой. Та, първите две взех от Сливен, "Рай друг не чакай" ми е подарък от представянето на книгата в Пловдив, Казандзакис и Керет грабнах набързо в навечерието на една зловеща буря във Велико Търново.
   5. Розов кварц и планински кристал от единствената крайпътна сергия между село Борово и Кръстова гора в Родопите. Оттам си донесох и един голям чан (хлопка), който не присъства на снимката.
   6. Две малки хлопки от панаира на занаятите в Пловдив. Хлопките са ми слабост, особено тези с вълнена украса, а защо е така друг път ще ви разказвам. 
    7. Книжна кесийка с магнит от Цари Мали град, Самоковско. 
   8. Два авторски, ръчно рисувани керамични магнита на България и Пловдив от последната сергия в дясно пред Бачковския манастир. Изработката е прекрасна, донесох няколко и за подарък.
 На снимката не намериха място още: две цветя "Пустинна роза" (Adenium Obesum - пристигнаха непокътнати), един суджук, кутия бонбони, меденки и бисквити ( за колегите ), ключодържател с овци, кожена кесийка и ръкавици от ART 93, книга "Малкият принц" на английски (подарък), два лака за нокти, шноли за коса, няколко стари български монети, едната от които е два лева с ликът на Альоша (подарък - ще ви я снимам), големия чан, сребърен пръстен, два броя ръчно плетено пончо, две блузи, един клин и една торба хомеопатични лекарства.  Това е. А можех да напълня още три кила багаж. Точно колкото тежи едно вълнено одеало от Смолян. Другият път. 


Monday, April 21, 2014

№ 100


В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене. 
Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.
И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:
Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното  общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор. 

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се   върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление. 

 Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона. 

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.
 Магнолията е адски досадно дърво. На където и да се обърнеш все нея   виждаш. Е, красавица е няма спор! 

 Но на мен това ми е любимото дърво-храст наречено Японска Камелия


 Крайпътна библиотека посветена на жена, живяла в къщата зад пейката. 

 Най-любимата ми снимка от велоскитничеството. Пивоварна с безплатен въздух за помпане на гуми.