Friday, December 20, 2013

PostSecret - Колекция От Тайни


  Разлиствайки книгата на Франк Уорън се удивявам колко невероятни и различни могат да бъдат тайните и най-съкровените желания на човек. Всеки от нас е заключил в себе си нещо, което му е свидно да сподели с останлия свят. Нещо, което здравата е залостено в най-дълбоката тъмница, от където страховит минотавър го пази да излезе.  

PostSecret е арт-проект на коленционера на тайни Франк Уорън. През 2004 година му хрумва идеята да започне да събира най-съкровените неща, които хората бдително крият в себе си. Разпечатва 3000 картички с различни илюстрации и кратки инструкции и ги раздава на случайни минувачи из улиците на Вашингтон. Не след дълго пощенската му кутия постепенно започва да се пълни с тайни - весели, тъжни, дълбоки, глуповати. 
До днес Франк Уорън е събрал над половин милион тайни, всяка от които се публикува в блога му. 
Споделям ви няколко извадки от колекцията на Уорън.



 
















Sunday, December 1, 2013

"Змия и Лилия" от Никос Казандзакис


Миналата седмица се случи да съм в централната библиотека и докато хаотично се лутах между етажите с литература се сетих, че може би ще успея да намеря единственото копие на “Змия и Лилия” във Ванкувър. 
Първата творба на Казандзакис отдавна е заседнала в списъка ми с предстоящи книги за четене, но тъй като от десетилетия не се преиздава трудно се намира копие.
“Змия и Лилия” се появява на бял свят през 1906 година, докато Казандзакис е още студент в Атинския университет. Първите болезнени поражения на несподелената любов са не само тласъкът на авторът да създаде романа, но и спасението от демоничното влияние на тази опустошителна любов в душата му.
В книгата си Казандзакис се преобразява на вдъхновен художник, който по естествените закони на битието си среща случайно жената, която се превръща и в муза, и в цвете, и в демон в сърцето на артиста. 

 "….24 декември – О, когато си те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас, и искам да те грабна и да впия устни в устните ти, и да те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта, да станем едно тяло,да се стопим в един пламък на прегръдката, да се притиснем в една безкрайна целувка на цялото ни тяло и да издъхнем сред мълниеносна наслада нощем, в полунощ – за да не намери и вземе от нас Смъртта нищо друго освен малко пепел…."

“Змия и Лилия” е роман-дневник, интимен и поетичен, в който лирическият герой изживява еуфорията, обсебването и покварата на страстта си. Повествованието наподобява древногръцката трагедия, където героите забулени в мистиката на времето извървяват пътят към опознаването на собствената си чувства. Този аспект е много характерен за цялото творчество на Казандзакис, за който вътрешното усещане и възприятие на света, зараждането, живота и смъртта на чувствата доминиращо тържествуват над събития и сюжети. 
Още в тази първа творба могат да се проследят наченките на по-късните философски размисли на автора върху мъжкото и женското начало и борбата за освобождаването на духа от материята - мисли, с които Казандзакис се обвързва до края на живота си. 

“Змия и Лилия” е стремежа на автора да обвърже изкувството с философията под елегантната форма на словото. Амбиция, която веднъж зародила се превръща в отличителна черта на цялостното му творчество. Казандзакис рисува със световете, които обитават душата му - от най-тъмните дълбини до извисяването на духа. 


"….20 ноември – Чувствам, че това което търся е над любовта и над радостта от живота, над науката, над славата и над звездите. Не дръж крилете ми вързани в прегръдките си. Ти си само сянка и само усмивка в голямото пътуване на душата ми. Очите ти са два чисти извора, където дойдоха да пият и да си отпочинат мислите ми. Между гърдите ти се крие меката възглавница,където спах за миг, за да се събудя отново. Не ме дръж вързан!"



Monday, October 14, 2013

Тази седмица в раницата ми е топла есен... и още една канадска книга - "Стая" на Ема Донахю

    Небезисвестното кленово листо - символът на Канада
   

  Навън е толкова цветно и усмихнато, че въпреки многото учене никак не издържам да стоя затворена в къщи. Само като се събудя и разстеля поглед през прозореца есента ме зове под синьото небе. Очите ми не могат да се налюбуват на багрилата, с които сезонът е оцветил природата. Понякога толкова бързам да изляза, че забравям да помъкна със себе си и фотоапарата, но и той да е с мен пак не мога да запечатам всичко, пред което с възхита въздишам. 
  Есента във Ванкувър е като шарен карнавал. Растителността сменя щедро цветовете си, лек ветрец тържествено полюшва клоните, а падащите листа покриват с пъстър килим зелената трева. Сякаш природата ни подготвя и зарежда с последна глътка от своето величаво творение преди да дойде сивата и студена зима. У мен живее нетърпимо желание да съм навън, да усещам есента със сетивата си, да виждам как градът се променя в меката светлина на сезона, да откривам усмивки и спокойствие по лицата на хората. Никога не съм познавала и обичала токова много есента. 

  Книгата, която последните седмици ме разсейва от сезонните вълнения ми беше препоръчана от моя колежка, която един ден ми донесе пълна чанта с книги, сред които бе и "Стая". А там се случва точно обратното, лирическия герой никога не е виждал света извън стаята, в която живее.  Единственото нещо от "навън", което някога е видял е едно есенно листо паднало на капандурата, през която светлината на денят озарява целият му свят. Въпреки че не е моят тип книга, "Стая" е доста интересен и провокиращ роман, способен да те заинтригува още от първите си страници, защото този, който го разказва е само на пет години и знае толкова много за света, колкото четирите стени му позволяват. В романът има динамика, но не в събитията, а в психичното израстване и когнитивното развитие на невръстния разказвач. От тази гледна точка авторката се е постарала изключително много, усилие, което придава пълнота на творбата, прави я интересна, и то особено за онези, за които детската психика винаги събужда любопитство. Ема Донахю не е спестила и да опише и обстоятелства, чиито подробности биха смутили читателя, но дръжте се, за добрите хора светлина винаги има в тунела. А и това е сценарий, който на всеки от нас може да се случи. 
  
   Навън е още есен, а утре е ден за работа. Затова до скорошно четене!


 P. S. Снимката, на която съм с книгата e правена пред  една от сградите математическия факултен на University of British Columbia. Математическият факултет е с най-старите сгради, които не са реставрирани заради плъзналата по тях растителност. 

    Jerico Beach Park




Saturday, October 5, 2013

"Хигиена На Убиеца" от Амели Нотомб


Както и преди съм писала ексцентризмът на Амели Нотомб винаги ме подтиква към  любопитство към всяка нейна книга, изпречила се на пътя ми.
"Хигиена на убиеца"  мернах случайно един следобед в библиотеката и реших, че й е дошъл реда.  Тя е от добрите книги на Нотомб. Обемът е характерния за авторката, а съдържанието безусловно носи нейния почерг. Това е роман без сюжет. Представете си една стая - хол и двама души разговарящи помежду си. Накратко такава е ситуацията в романа. Но в разговора на двамата събеседници  се вилнеят словестни войни, потушават се запалени в миналото пожари, разбулват се мистерии, оживяват сюжети, умират герои. Разговор, който изпълва обема на книгата, но в същото време е прекалено интригуващ за да доскучае.
Тънко и леко издание, което се побира в чантата и е с вас навсякъде, бързо се чете и е най-добрия събеседник в промеждутъците на ежедневието.

Sunday, September 22, 2013

Truth And Reconciliation Canada - Тъмната Страна На Канадската История


Хиляди се струпаха днес в центъра на Ванкувър под непрестанния проливен дъжд, за да изразят своята съпричастност и признание към съдбата на всички онези оцелели или загубили живота си  индианци преминали през "пансионните училища". 
Residential schools е една от най-тъмните страни на канадската история, чийто отпечатък върху живота на местните индианци от всички племена ще тлее още дълго сред поколенията. Още през XIX век канадското правителство заедно с представители на няколко християнски общности установяват план за образоването на коренното население като най-бърз и ефективен метод за тяхната интеграция в модерното канадско обществото. Тогавашните управници са вярвали, че с налагането на английския език и християнските обичаи ще успеят да изтрият от съзнанието на следващите поколения индиаци техните традиции и езици. Планът е задействан доста бързо. Residential schools са създадени из цялата страна, управлявани от църковни служители и субсидирани от правителството. Посещението на пансионните училища е било задължително за всички деца от индиански произход. Държавни служители са обикаляли домовете, за да се убедят, че някое дете не е останало скрито в къщи. Насила са отделяли деца от родители, за да проработи с пълна сила планът за разбиване на индианската култура. Първите училища са открити през 1840 година, а последното затваря врати през 1996 година, установено е, че около 150 000 деца насила са откъснати от семействата си и са пратени в пансионни училища. А какво се е случвало там? На учениците е било забранено да говорят на майчиния си език, както и да практикуват индиански традиции. За тези, които все пак са се осмелявали е тегнело тежко наказание, често принудителен тежък труд. Години наред децата са живели в неприемливи човешки условия, били са подложени на телесен, сексуален и емоционален тормоз. Братя и сестри са били разделяни, а времето, в което децата не са виждали родителите си е било цяла учебна година. Писма са можели да пишат само на английски, език, който тогава родителите им не са говорили. 


От разкрития на скорошни документи стана ясно, че 3000 деца са намерили смърта си в пансионните училища. Като една от главните причини за това е била туберкулозата. Дали от невнимание, или нарочно, на децата са давани инфектирани одеала с белодробната зараза. Друга коварна болест отнела много животи е испанската грипна епидемия, която не е подминала и служителите в училищата. Не малък е броят и на смърт от самоубийство, пожари и недохранване.  Според разказите на оцелелите от този културен геноцид на момичетата в някои училища е правена интервенция, която стяга фалопиевите тръби - необратим процес, който осъжда бъдещата жена на безплодие. 
До някаква степен Residential Schools са постигнали целта си. Когато учениците са "завършвали" и са се връщали по родните си места не са успявали да се адаптират обратно към начина на живот в общността. Чувстали са се безполезни и унижени, че корените им са от тази култура, а травмите нанесени от строгостта, суровостта и злоупотребите в училище им изградили още по-високи прегради в адаптцията към живота в модерното западно общество. 
Едва през 1990 година върховния вожд Фил Фонтейн предизвика гласно представителите на всички църковни общности взели участие в "пансионните училища" да признаят емоционалните, физическите и сексуални злоупотреби с ученици. Година по-късно канадското правителство свиква комисия, която изслушва разказите на "оцелелите" ( така индианците преминали през Residential Schools наричат себе си). Преживяното от очевидци разтърсва цялата канадска общност, а през 1996 г вратите на последното "пансионно училище" са завинаги затворени.  През 2007 г канадското правителство отпуска компенсация от 1.9 млд долара за всички оцелели представители на индиански общности. Плащанията за всеки ученик на "пансионно училище" са 10 000 $ за първата година и по 3000 $ за всяка следваща година прекарана в училището. Част от този бюджет ще се предоставя на всяко индинаско дете, което иска да постъпи в университет или друго висше училище. Така канадското правителство се опита макар и частично да измие срама от себе си. През 2008 година премиерът Стивън Харпър публично и официално се извини от свое име и от името на цялото канадско правителство на всички оцелели и техните семейства. Макар католическата църква да е играла водеща роля в принудителното "образование" на индианските общности официално извинение от висшите представители така и не е получено. През 2009 година горе споменатия вожд Фил Фонтейн се среща с Папа Бенедикт XVI, който изрази своята тъга за злоупотребите с изстрадалите ученици от католическите училища. 
Днес хиляди хора, представители от различни етноси и култури се присъединиха към символичното шествие в подкрепа и солидарност към оцелелите бивши ученици и всички останали представители на индианските общности за тежката форма на расизъм, която са изживели в собствената си страна. 




Friday, September 20, 2013

Thermae Romae - Манга История За Римските Бани


Мари Ямазаки се прочу напоследък с манга биографията, която създаде за Стийв Джобс. Адаптирайки я по официалната биография написана от Уолтър Айзаксън, Ямазаки пресъздава събитията във визуална форма с присъщия комикс контекст. И тъй като излиза на серии ще изчакам да излязат всички преди да я прочета, затова днес ще ви разкажа за друг проект на Ямазаки - "Thermae Romae".
Това е манга история за приключенията на един римски архитект, който докато търси озарение и вдъхновение за следващия си проект се подхлъзва в един басейн и сместо да се удави се пренася във времето и попада в съвременна Япония. Целият том се върти около създаването на нови бани, басейни и съоражения свързани с тях. Архитект Лусий често попада в съвременна японска баня и се изумява от постиженията на т.нар "плоски лица" (така авторката нарича японците в романа).  Мари Ямазаки си признава след всяка глава колко е обсебена от древни обществени бани и прибавя допълнителна история за традициите на къпането в съответния римски период. Така мангата, която е характерна с кратките си диалози позволява на читателя да надникне по-дълбоко и да опознае отношението на римляните към къпането. 
Досега нямах опит с мангата, дори не знаех, че се чете отзад напред, но този том не беше лош, още повече, че изглежда доста луксозно - с твърди корици, прозрачна матова подвързия и дебела гланцирана хартия. Илюстрациите на Ямазаки са забележителни и малко по-вчечатляващи от самия сюжет. Чете се изключително бързо, но пък много тежи и не може да си я разнасяте навсякъде. Но затова пък стои красиво на лавицата. 


Tuesday, September 10, 2013

Out Of Print Clothing


  Преди два дни отскочих до отсрещната книжарница да си потърся удобен и добре пишещ химикал за предстоящата учебна година. Уви, селекцията на химикали бе оскъдна. Наистина учудващо за огромна книжарница на три етажа, най-голямата верига книжарници в Канада. 
За сметка на това попаднах на тази фланелка, която бе на разпродажба за символичните CAD $6.25! Горе-долу на цената на 5 по-свестни химикала. Веднага я купих, въпреки че нямаше моят размер, нито пък съм чела романа на Фицджералд, но ми стана мило, че някой се е сетил да щампова фланелки със стари корици на книги. 
Качеството на снимката не е много добро, но етикетът имитира картон на библиотека, на който има дати и имена на читателите, а от другата страна има кратка история на фирмата Out Of Print Clothing, които обикалят антикварни книжарници или библиотечни разпродажби и избират стари издания на книги, чиито корици са по-артистични, ретро или просто забавни. Освен това, когато премахнете етикета не е нужно да го хвърляте на боклука, защото той е идеалният размер книгоразделител. Идеята ми се стори страхотна, маретията и кройката са много добри, а за всяка продадена фланелка, компанията дарява по една книга на неправителствената организация "Книги за Африка".
Покрай еуфорията от продуктите на Out Of Print Clothing съвсем забравих, че бях тръгнала за химикал. И такъв намерих, но не в книжарницата на три етажа, а в еднин магазин за канцеларски материали.
Обичайте книгите!



Tuesday, August 27, 2013

Letters To A Young Poet - Вдъхновение от Рилке


 Срамежливо сгушена в пластове от прах, във влажния покой на едно тъмно мазе ме чакаше тази малка книжка. Радвам се че я спасих от забравата.

Не съм чела поезията на Рилке, но писмата му събрани в това издание силно приподвигнаха духа ми. "Писма до млад поет" е кореспонденцията на Рилке с младеж дебютант в поезията, който никога не е срешал на живо. 
В писмата си до господин Капю, Рилке не само обсъжда творбите на младежа, но и съвсем искрено и задълбочено анализира устрема и желанието на творящия човек. 
Този сборник е истинско вдъхновение! Връщах се много пъти да препрочитам част от съветите на Рилке, чийто изказ и прозрение пропорционално разкриват нова хоризонти, поучават с мъдрост и търпение. 
Това миниатюрно издание може да тръшне в земята всички книги за самопомощ, които тъй стремглаво запълват рафтовете в книжарниците. Всичко, което човек има нужда да чуе, за да разбере себе си, живота и сърцето си е красноречиво подредено в редовете на книжката. 
Рилке е толкова увлекателен и нежен, че докато се усетиш е дошла последната страница. 
Препоръчвам...

       "Being an artist means: not numbering and counting, but ripening like a tree, which doesn't force its sap, and stands confidently in the storms of spring, not afraid that afterwards summer may not come. It does come. But it comes only to those who are patient, who are there as if eternity lay before them, so unconcernedly silent and vast. I learn it every day of my life, learn it with pain I am grateful for: patience is everything!"


Saturday, August 24, 2013

"Колимски Разрази" от Варлам Шаламов


Вчера фейсбук страничката на Библиотеката ме подсети за книга, която прочетох пролетта, но все така не успях да събера смелост да споделя впечатления. Дори тази снимка беше готова преди месеци и ме чакаше да събера мислите си и да ги разхвърлям в някоя публикация. 
Бях ви разказала за Шин Донг-хюк и живота му в трудов лагер в Северна Корея. 
Е, историите на Варлам Шарамов, описващи руския Гулаг не са по-различни в своята жестокост, обреченост и безмилостно потъпкване на човешките права. Но докато "Бягство от лагер 14" разказва само историята на Шин, "Колимски разкази" овековечава историята на много животи осъдени, погубени и забравени в пределите на руския Гулаг. 
Осъдени по абсурдни причини хиляди мъже са заточени далеч на север из сибирските гори, където се намират трудовите лагери на руската власт. Принудетелният труд, на който са осъдени се извършва в извънредно сурови условия, оставящи смразяващи усещания на безпътие и смърт. 
Безпощадна е тази част от историята на човечеството, в която милиони животи са погубени и забравени подари вярата в една болна идея. 
Шарамов възкресява имената и животите на мъжете, които среща в дългия си престой в Гулага. Съдби оказали се изкупителна жертва на сталиниската "правда", осъдени и погубени в мразовитите сибирски гори. Съдби, които оживяват в страниците за нас, съдби, които не искат да бъдат забравени и заличени от историята. Тежеста им се струпва на плещите ни, оставя ни без дъх, хваща ми за гърлото, стиска ни силно и ни отваря очите. Кара ни да се огледаме в собствения си живот и ни дава тази спасяваща глътка въздух на благодарност към щедростта на съдбата.
Предлагам ви едно по-задълбочено и прекрасно ревю на книгата в Библиотеката.
А разказите може да прочетете в Читанка.

Thursday, August 15, 2013

Баладите на Виктор Пасков


  
   Напоследък се намирам в едно щастливо и приповдигнато състояние на духа, не само защото е лято и не се спирам на едно място, а защото винаги нося със себе си великолепно четиво, което идеално запълва промеждутъците на деня. 
Книгата на Виктор Пасков "Събрани съчинения" том 2 направо ме срази. В нея са поместени два  романа - "Балада за Георг Хених" и "Германия мръсна приказка", които преобразиха представите ми за съвременната българска литература. Пасков е  вдигнал летвата високо до небето, където и самия той се намира, пуши цигара, слуша джаз и удря по едно леко шамарче на всеки, който се опита да я надскочи. 
  "Балада за Георг Хених" има духа на шедьовър. Много изтънчен и благовиден роман, чиято човеколюбива същност е способна да погали и разчувства дори и най-студената душа.  Георх Хених е лютиер от детството на Пасков, обикновен човек със занаят, а историята му, разказана под изящното перо на автора звучи като соло със Страдивариус - плавно, нежно, чувствено. 
  Спомените ни са пространства в душата, до които само ние имаме достъп, макар и споделени, силата на изживяното трудно може да се изкаже или опише с такава прецизност, че да бъде съпреживяна по същия начин от слушателя или читалеля. Таланта на хората на изкувството се крие точно в това - да те накарат чрез творбите си да изживееш спомените, копнежите, мечтите им, да те въвлекат най-близо до техния свят. 
Пасков е все още ненадминат от българските си колеги в този занаят. И ви го доказва веднага с втория роман от книгата - "Германия мръсна приказка". Роман, коренно различен от предходния като срещуположен полюс.  
  Годината белязала с низ от събития световната история, 1968, оживява отново в разказа на един младеж от София. Година не само преобразила света, но и живота на лирическия герой. Повествованието е наситено с подбудите на всяка буйна дръзка младост - секс, алкохол, музика, безпътие, бунт, търсене на свободата. Модерен за времето си, модерен и днес - глас напомнящ Буковски - неотстъпчив в таланта си, но снизходителен към героя си. Пасков е виртуоз на словото, а "Германия мръсна приказка" е заглушителния химн на неговата младост, на това, което остава завинаги в съзнанието от нея. 

Thursday, August 1, 2013

"Сянката На Вятъра" от Карлос Руис Сафон


Нося я на всякъде със себе си. И книгата и мисълта за нея. 
Толкова е увлекателно в нейния свят, че понякога се измъквам безшумно от гръмкото веселие на безгрижните летни нощи, за да си открадна страница-две от историята на Сафон. Чета я бавно, за да й се наслаждавам по-дълго. Обиквам героите, вълнувам се и страдам с тях. Очите ми изследват щателно всяка дума от романа, защото там изреченията са живи и във всяко едно от тях нещо се случва, преобръща, открива, влюбва се, умира... Изключителна книга, от онези, които ти действат заразно и са способни с първите си думи да те понесат в стихията си, поривът на която започва с една забравена книга, завихря се из улиците на Барселона и безмилостно повлича всеки докоснал се до нея. 
Точно в този момент топли капки летен дъжд озвучиха празните делнични улици и ми простете, но не ми остава нищо друго, освен да затворя компютъра, да разгърна книгата за която пиша и да  разходя очите си нетърпеливо из следващите редове на романа.


P.S. Остават ми около стотина страници докато я завърша, което никак не искам да се се случи скоро. "Сянката на Вятъра" е любимата ми книга това лято. А коя е вашата?

Sunday, July 21, 2013

Коя книга да НЕ четете това лято



"Зелено и златно" на Силвия Чолева, не само лятото, а и по принцип. Това е първата книга за лятото, която неприятно ме изненада, защото имах големи очаквания.
Чувала съм за авторката, че е талантлива поетеса, но до този момент не се бях сблъсклава с творчеството й. 
"Зелено и златно" е една огромна заразна болка под формата на проза, която бавно пълзи и те хваща за гърлото, иска да те повлече със себе си на дъното на кладенеца, където е заседнала душата на лирическата героиня. Книгата е мемоар или дневник, не можах точно да разбера, тъй като се предадох още преди стотната страница. Не установих връзка автор-читател, а за мен това е изключително обидно. Авторката толкова усърдно се е устремила да разкаже в най-малка подробност за отнологията на болката в душата си, че е забравила да помисли с какво може да бъде интересна на читателите. От години съвременнна българска книга не ми е била толкова отегчителна. 
За щастие минах покрай тази антикварна книжарница и си купих няколко обещаващи заглавия, които търсех отдавна. 

Friday, July 19, 2013

Лято е!

     Приятели, извинявам се, че рядко публикувам постове напоследък, но съм сигурна, че покрай хубавото време, летните ваканции и неуморното присъствие по протестните шествия и на вас рядко ви остава време да четете в нета.
Книга винаги има с мен, където и да се запилея, бъдете сигурни в това!
Ще ви предложа една инстаграмска хронология как протича живота ми тези дни. 
До скоро!

    Една от най-любимите ми вело обиколки в Stanley Park





     Изглежда ни е доскучало докато се шляем из улиците на Ванкувър




     Покорихме втория връх на големия скален масив, наречен The Chief в Скуамиш, Британска   Колумбия. Под нас е тихия океан, а планините наоколо са фьорди, около които океана се разстила.





     Арт инсталация под Cambie Bridge, всеки е добре дошъл да посвири. Често вечер се появява някой по-опитен минувач, който събира слушатели.




      Колелото, от което не слизам през последния месец. По закон всеки колоездач е задължен да носи каска. 



     Кратка почивка на English Bay Beach

Saturday, June 15, 2013

Къде е демокрацията в България?

    
    Снимка от тук


Имах идея да пиша за протестите в Турция, демокрацията и Ергодан, но събитието, което разтърси цяла България вчера дълбоко засегна гражданският ми дълг и не мога да се въздържа да не коментирам случилото се. 
Изборът на Делян Пеевски за председател на ДАНС заби поредния силен и звучен шамар на българския народ, като за пореден път му показа, че демокрацията в България е илюзия. Политическата сила в родината десетилетия наред сменя цвета и принадлежността си, но продължава безскрупулно да обслужва интересите единствено на организираната престъпност. До вчера Пеевски беше единственият кандидат и министър-председателя Пламен Орешарски заяви, че въпреки липсата на опит, той е най-подходящия за тази длъжност, защото България трябва да направи широки стъпки в борбата с организираната престъпност. Пеевски, който е част от тази порочна структура и е сбъднал детската си мечта да стане мутра, сега иска да оглави и ДАНС. Промените за избора на председател на държавната агенция "Национална Сигурност", които са гласувани дни по-рано, в полза на назначаването на Пеевски са същите, които години по-рано, през 2005 година, му донесоха поста на следовател в икономическия отдел на Столична следствена служба, където той бе назначен "по изключение". Излиза, че назначаването му на високи  длъжности е прецедент, но не заради високи интелектуални качества, морал или отдаденост за благото на родината, а заради силният юмрук, който пази гърба му. Очевдино сред настоящите управляващи, слуги на олигархията, не е останала и трошица достойнство, с която да прикрият от кумски срам задкулисния сценарий на своето управление. Отказът на Пеевски от председателският пост в ДАНС няма да промени нагласата на хората, защото не кой ще знаема тази длъжност, а начина, по който се стига до нея и интересите, които защитава, е въпросът, който разяри обществото. 
Управляващте звена в България потвърдиха, че прозрачност в управлението има! Но тя не е в полза на благоденствието на нацията, а в уронване авторитета на България пред международната общност. Демокрацията е народовластие, основава се на равни права на гражданиете в управлението. 45 години българският народ търпя тоталитаризъм, 24 олигархизъм, стигнахме дъното, копаем под него, а тази пуста демокрация все не излиза наяве.   
Но ние знаем, че тя е там. Демокрацията. Струпана на улиците и площадите, тропа по вратите на властта и силата й няма да стихне докато не пребъде...

Sunday, May 26, 2013

Невъзможната Страна от Виктор Ча. Още любопитни факти за Северна Корея


  Редовете на още една книга посветена на Северна Корея се изнизаха пред очите ми. В това обемно издание, авторът Виктор Ча описва детайлно историята, геополитиката и социалната атмосфера на изолираната страна през погледа на американската дипломация. 
Авторът е бил назначен за директор на отдела по азиатските въпроси в Националния Съвет за Сигурност на САЩ в правителството на президента Джордж Буш. Виктор Ча е бил и топ съветникът на Буш по въпросите за Северна Корея. Тази чест очевидно е поласкала автора до такава степен, че гордостта му от заеманата длъжност се разстила красноречиво из редовете. Както дълга, който професор Ча многократно отдава на американското правителство, книгата съдържа доста полезна информация, статистически данни и подробни детайли от външната политика на Северна Корея. 
  Звучи абсолютно невероятно, че страна, която се намира в географски регион на силен икономически подем, е определяна като най-лошата за живеене страна, но статистическите данни от книгата показват, че годишният доход на глава на населението се е свил от $ 1,160 през 1990 година до $ 960 през 2009 година. Трима души на деветдесет хиляди притежават кола, а десет от сто имат хладилник в къщи. Очакваната дължина на живот е паднала средно до 67.4 години в контраст на 70.2 години през 90-те. КНДР е сред малкото индустриализирани страни в съвременната история, която е допуснала поголовен глад, който отнема живота на цели 10 процента от населението й. По-голяма част от народа са на вегетарианска диета по принуда. Когато през 2011 година международни неправителствени организации посещават провинциални райони на страната и събират данни на хранителния режим, почти никой от интервюираните не могъл да отговори на въпроса "Кога беше последният път, когато ядохте протеин?"Хората не си спомнят кога за последно са консумирали яйца или парче месо. Дневните хранителни дажби, които правителството разпределя на човек съдържат 1500 калории, което е по-малко от минималната нужда определена от ООН като норматив. Последиците от това системно недохранване вече са на лице - седем годишното севернокорейско момче е с двадесет сантиметра по-ниско и с десет колограма по-леко от своя южнокорейски връстник.
  Неселението на изолираната страна понася едни от най-тежките и жестоки потъпквания на човешките права. Според неправителствената организация Freedom House КНДР се нарежда "най-лошата сред най-лошите"  страни за незачитане на граждански свободи и политически права. 
  Друг любопитен факт за Херметическото Царство е наличието на ресурси. Според Goldman Sach's Севрна Корея притежава минерални залежи, чиято стойност е установена да надвишава 140 пъти БВП на страната. Но тъй като международната общност непрекъснато налага санкции и ограничения заради ядрената програма на политическия режим, партията не може да се възползва от стойността на залежите. За сметка на това управлението на вече покойният Ким Ир Сен, последвано и от сина Ким Чен Ир намира нов начин за доходоносно припечелване - износ на опиум. Така те нарежда страната си сред първенците на трафика с дрога. Според китайски източник в периода между 2000-2006 година КНДР бележи най-силните си години в нелегалния износ на наркотици, като през 2004 година китайските служби са заловили 13 775 хапчета метамфетамин идващи от Северна Корея в граничния град Дангдонг, а през 2003 година е бил осуетен опитът на севернокорейския търговски корабът Понг Су да прекара 150 килограма хероин в Австралия. Херметическото царство се слави и като най-големия фалшификатор на цигари и лекарства, включително и Виагра, а ЦРУ обявява КНДР за най-добрия имитатор на 100 доларовата банкнота, като уточнява, че мастилотото и печатните машини са по-добри дори и от тези в САЩ. За момента не е известно колко от нелегалната търговия все още е в действие. 
  Най-интересният факт, който научих от книгата е историята на Чънг Чу-янг, основателят и собственик на конгломерата Хюндай. Чънг е роден на територията на днешна Северна Корея в многодетно семейство на фермери. На 16 години е принуден да напусне дома в търсене на работа  и така се отправя към Юга с една открадната от баща си крава. Късметът и находчивият ум по-късно го превръщат в най-успешния предприемач на корейския полуостров. За да изкупи греха си с открадната крава, десетилетия по-късно, през 1998 година преминава през демилитизираната зона с конвой от сто камиона натоварени с хиляда крави. Господин Чънг търси непрекъснати преговори със Северна Корея и притежава главната заслуга за частичното отваряне на границите и допускането на южнокорейски туристи в района на връх Кумганг и създаването на съвместния индустриален комплекс Кесон, в който се изнася част производството на южнокорейски компании.  За съжаление и двете постижения на т.нар Sunshine Policy не успяват да просъществуват до днес. Туристическият пропуск спира през юли 2008 година когато е застреляна южнокорейска туристка Парк Уанг-джа, която в злополучната сутрин станала рано, за да се полюбува на изгрева и бива застреляна на място от севернокорейски военни. Кесон беше затворен от Ким Чен Ун по-рано тази година в отговор на съвместните военни учения на САЩ и Южна Корея. Хиляди севернокорейски работници останаха без работа. 
   Макар и пречупена през призмат на амерканската външна политка, книгата на Виктор Ча е изключително полезна и съдържателна. Не остава незабелязано усилието на автора да представи извадки от различни доклади, статистики, международни проучвания и академични трудове посветени на най-изолираната от света страна. 
  


Sunday, May 19, 2013

Бягство От Лагер 14 . Книга за историята на един забележителен млад мъж роден и избягал от трудов лагер в Северна Корея




    Снимка: личен архив на Шин
    
    Това е Шин Донг-хюк. Мъж на 30 години.  Ако го попитате кой е, може би и той самият няма да може да ви отговори, защото е човек, чието минало е порязало дълбоко и нелечимо душата му. 
   Шин е единственият познат севернокореец, който е роден в контрационен лагер и е успял да избяга от него на двадесет и три годишна възраст.
Шин не знае как започва историята му и защо родителите му са в конц лагер номер 14. Попадат там по различно време, а "връзката" им започва след подбор на надзирателите, при който се избират мъже и жени, които да се "обвържат" помежду си. Двойките не живеят заедно, на мъжете е разрешено само пет пъти в годината да посещават жените си. Така на бял свят се появява и Шин, обречен с раждането си да бъде роб в един от най-суровите трудови лагери на Северна Корея. Лишен от детство и родителски грижи, Шин започва да работи от съвсем ранна възраст, а първият съзнателен спомен в живот си свързва с присъствието на екзекуция на затворник, когато е едва пет годишен. Безмилостните условия в лагера и липсата на информация за външния свят целят да изолират затворниците един от друг, за да не се допуска никаква близост помежду им, дори сред тези с роднинска връзка. Всеки човек е самостоятелно звено в робската верига и ако по някакъв начин се провали с изпълнението на задачите си или със спазването на зададените норми, изчезва завинаги. В съзнанието на Шин блуждае и  детският спомен за негова връстница, с която заедно посещавали "училище", когато един ден надзирателят-учител я хванал да крие няколко зрънца царевица и жестоко я пребил, толкова жестоко, че Шин повече не я видял. Всеки, който крие или краде храна е подложен на тежко наказание, често с фатален край.  Неотстъпчивото присъствие на глада в лагера, суровите условия на живот и откъсността на затворниците един от друг водят до куп злополучни събитя в съдбата на младия мъж, докато един ден тя най-накрая не го възнаграждава и го среща с нов затворник, който знае много за живота навън...
    Покъртителната история на Шин, описана подробно в книгата на журналиста Блейн Хардън "Бягство от лагер 14", е разказ за страха и ужаса от режима на един паталогично вманиачен диктатор и неговите наследници. Още с излизането си през 2012 година книгата се превръща в бестселър, преведена е на 24 езика и печели голямата награда на френски приз за политическа биография. 
Хардън е уважаван от мен журналист, който е работил дълги години за The Washington Post  като кореспондент за Африка, Източна Европа и Азия. В момента работи над втора книга за Северна Корея и едновременно е дописник към няколко периодични издания за международна политика, сред които Foreign Policy и The Economist. 
   Целта на Шин е разказът за живота му в жестокия севернокорейски гулаг да достигне повече хора и да разкрие пред света на какво е способна политиката на семейство Ким, за да държат народа си подчинен и педантично предан на чучхе убежденията.  В момента Шин Донг-хюк е борец за човешките права и свободи, посещава конференции по темата и разказва открито историята и отношението си към севернокорейското правителство. 
Безсърдечното потъпкване на човешките права в Северна Корея винаги е било обект на широка критика от страна на редица международни правозащитни организации, но за съжаление все още малко може да се направи в тази посока, поради несклоността на политическия режим към дипломатически преговори. 
  Снимка на Лагер 14 от Google Earth



Tuesday, April 16, 2013

Северна Корея пред света

   

  След слънчевата и гостиприемна Коста Рика, ще ви пренеса на едно не дотам дружелюбно място. 
Страна, в която не съм била, но която от вече десетина години силно ме вълнува. В момента Севрна Корея е най-затворената и неприветлива страна в целия свят. Населението й е подложено на шейсетгодишна диктатура, репресии, глад, безсрамно и унизително потъпкване на човешките права. 
  За изненада на повечето, България е една от малкото страни поддържащи активни дипломатически отношения със Северна Корея, още от далечната 1948 година. Великият вожд Ким Ир Сен посещава България три пъти, в средата на 1950-те,  през 1975 година и последното му посещение е по здравословни причини през 1984 година. В спомените на някои, в едно от първите му две официални посещения в София е бил обявен неучебен ден, за да може учениците да се строят в колони на Централна гара и да размахват карамфили в чест на севернокорейския лидер. Баща ми си спомня последното му посещение през 1984 година, тъй като тогава работеше в стоителни войски, които бяха отговорни за построяването и поддържането на ЖП линиите в страната. Историята е съвсем кратка. Ким Ир Сен пътува единствено с личния си влак и в интерес на истината изключително рядко слиза от него. Както споменах посещението е било по здравословни причини и крайната цел на "вечния президент" е била град Хисар, чиято слава на лековита минерална вода стигала чак до далечната източна страна. Та, строителни войски по онова време трябвало така да разместят всички ЖП линии в страната, че да не се налага влакът да обръща посоката си. А, причината за тази прищявка била, че Ким Ир Сен имал трон във влака, който не можел да се обръща според посоката на движението и затова винаги влакът се движел само напред. 
  


  Ким Ир Сен умира от инфаркт десет години по-късно. Със смъртта му настъпват и най-тежките години за севернокорейския народ. Първоначално хората си мислели, че любимият им президент бил безсмъртен и новината за кончината му предизвикала масов шок сред населението, настъпила дълбока психологическа криза, тези които не можели да понесат смъртта на обичания лидер се разболявали тежко и умирали, а други доброволно слагали край на живота си. В последвалите години обстановката в Северна Корея още повече се влошава, настъпва хуманитарна криза и свиреп глад. Правителствената пропаганда се оправдава с обяснението, че запасите от ориз са изчерпани защото хората от Южна Корея умирали от глад и Пхенян им праща хранителни помощи. А истината е съвсем друга и е извесна на целия свят, но не и на севернокорейския народ. Тяхното съзнание е състемно шлифовано с грешна информация за бедственото положение в страната, до голяма степен дължащо се на резултатите от външната им политика и непоклатимото упорство в комунистическата идеология. Постепенно идва момент, в който заводите спират да работят, служителите на почти всички сектори спират да получават дори нищожните си заплати, храна няма, а оцеляването на цял един народ е на предела. Лекарствените помощи от международните общности не достигат болници, лекари са задължени да работят доброволен труд и да покриват норматив за набрани билки. Хората биват следени още по-стриктно дали има предатели сред тях, дали някой говори против режима или обмисля бягство. И малката съмнителност пращя цели семейства в трудововъзпитателни лагери. Някои от тях никога не ги напускат.
  Електричеството се появява само по един час на ден, а когато след поредната провокация на Севера, Южна Корея спира безвъзмездната помощ на селскостопанска тор, севернокорейския народ е принуден да се изхожда в кофи и да се предава съдържанието на кофите в сборни пунктове, за да се тори почвата. Установено е, че жертвите на глада в средата на 1990-те години е между 600 000 - 2 000 000 души. Севернокорейското правителство, разбира се, отрича този факт. 
  Когато хранителните помощи са частично възобновени от международни организации, настъпва и следващият голям проблем. Ориза не достига до гладуващите, а се търгува на черния пазар от членове на партията. А като стана въпрос за партията, нейните членове са единствените, които по-леко са преживели годините на глад. Но за да станеш член на партията не е лесна задача. Изключително важно е от какво потекло си, обикновени трудеще се хора не могат да станат членове. Да не говорим, че дори умни деца, отличници в училище от обикновени провинциални семейства не могат да постъпят в университет, просто не им е разрешено, най-много да завършат провинциален колеж, но в никакъв случай не могат да си избират къде да живеят. 
  Пхенян е градът образец, цялостния образ на Северна Корея пред посетителите и света. На повечето туристи не им е разрешено да се разхождат сами по улиците, дори не им е разрешено да напускат хотела. Задължително посещението в Северна Корея е придружено от "екскурзовод", който надълго и широко разказва за любимите лидери и идеологията чучхе.  
  Синът не е по-различен от бащата. За Ким Чен Ир се говори, че обичал скъпото вино, имал много любовници и обожавал киното. За последната си страст прибягва до крайни мерки като през 1978 нарежда на своите шпиони да отвлекат южнокорейския режисьор Шин Санг Ок и бившата му съпруга актрисата Чой Ун Хий. 
  Абсурдите не спират до тук, но лоялността на народа започва постепенно да се разпуква и все повече хора намират начин да избягат в Китай. Информацията за външния свят се разстила бавно из бедното население, установява се нелегална търговия с китайски стоки - телевизори, DVD -та, мобилни телефони. Тези, които могат да си позволят гледат тайно южнокорейска телевизия и сериали. За някои информацията от външния свят е поредния шок, а за други, по-смели е стимул за бягство от тираничната утопия, управляваща страната шест десетилетия. Бягството е опасно решение, защото Китай не е безопасна територия на бегълците, те нямат право да търсят политическо обежище там, ако бъдат хванати от китайската полиция биват директно изпращани обратно, а от границата влизат директно в концлагер или биват екзекутирани. От Китай севернокорейците имат две възможности - или да преминат нелегално Лаос, която е също връждебно настроена към тях и оттам да стигнат до Тайланд, от където вече свободно могат да литнат до Южна Корея, или от Китай да прекосят границата с Монголия и директно да се предадат в полицията, която ги води моментално в южнокорейското посолство. 
  Южна Корея има установена програма за севернокорейски бежанци, първите три месеца ги настаняват в център за бежанци, където ги запознават с ценностите на западното общество, показват им как да работят с банкови карти, как да си търсят работа и т.н. След края на обучението им дават жилище и хранителни субсидии докато си намерят работа. Много севернокорейци не могат да се приспособят към този начин на живот, изпадат в депресия и безпътие, но други от тях се възползват от свободата, създават мечти и ги преследват.

  Към днешната дата младият и настоящ управник на Северна Корея, Ким Чен Ун отправя смъртоносни заплахи към САЩ и Юга, мобилизира армията и е готов да пусне отново спрения през 2007 година ядрен реактор. Едва захапал късче от властта, напереният младеж се възползва отлично от ситуацията, която би последвала от евентуална война. Ким Чен Ун знае, че Щатите биха били по-скоро несклонни от започването на нова война, заради скъпо струващите войни в Ирак и Афганистан, както и ударилата ги тежка финансова криза. И ако все пак неговите заплахи стигнат предела, САЩ и Южна Корея няма да се поколебаят да отвърнат на провокациите, а евентуална война би донесла бърза, но кървата победа за САЩ. От друга страна, ако се стигне до там, Русия и Китай няма да позволят американските войски да се настанят толкова близо до техните граници, така че ситуацията, провокирана от хитрините на Ким Чен Ун може много да се усложни. Но истинската причина зад тези заплахи не са намеренията за нападение на американските територии, а по-скоро изграждането на непоклатим авторитет у младия наследник на диктаторското семейство Ким. Но дори и това няма да го отведе далеч, защото идеологията на изолираната комунистическа държава вече е прогнила и все повече граждани са информирани и поемат риска да пресекат нелегално Тумъндзян, реката деляща Северна Корея и Китай. 
Епохата на КНДР марширува към своя край и разпада на "Херметическото царство" ще е събитието на XXI век. 

Wednesday, April 3, 2013

Спомен За Прекрасно Място

Разкъзът-пътепис, който ви представям по-долу е писан през 2007 година и малко след това беше публикуван в списание Whiteroom. Качвам го тук специално за Варти, която успя да събуди и окуражи отдавна задрямалата в мен страст към пътуването и писането, за което най-сърдечно й благодаря! 


Pura Vida
Costa Rica, May 2007


   Идеята за Коста Рика се роди зимата, тъй като повечето кивита (новозеландци), с които работя са сърфисти и решихме да си направим сърф ваканция в някоя евтина, латино страна, където да има добри условия за каране. Джеф, освен че много се лигави и прави смешки непрекъснато, е и доста организиран. За кратко време намери и нае къщата на име Casa Bosque за цял месец, която събира 15 човека или по-точно е нещо като мини имение с три отделни къщички, свързани с тропическа градина и басейн. И така, купихме си билети, стегнахме багажа и потеглихме. Престоят по летищата беше изпълнен с много смях и лиготии. Не се случва често към едно място да се отправят толкова много хора наведнъж. 
Тъй като Джеф на всички ни е известен, че много пърди и като го направи бягаме далече, че вонята е нетърпима, да вземе нашият човек да пръдне в онзи тесен самолет, след като току-що бяхме излетели и все още пътниците нямаха разрешение да откопчават коланите си и да напускат местата си. Острото ухание на стомаха му моментално се разнесе и в този миг дотърча една стюардеса, размахваща като вентилатор списание в ръка, за да разсее миризмата. Умряхме от смях. Те кивитата всичките са такива, но Джеф си е направо брутален в т'ва отношение!

       Casa Bosque


   Дотътрихме се по някое време в Сан Хосе (столицата на Коста Рика) и там още на летището за "Добре дошли", се появиха огромни постери и видео стени с клипчета как да си пазим парите, да си заключваме в сейф паспортите, да не говорим с непознати и да не качваме на стоп такива, очевидно беше че хората си се грижат за туристите, като показват, че престъпността е доста висока и лесно се става нейна жертва, както се случи и с някои от нас по-нататък...
Минахме паспортна проверка и всички последвали проверки на багажи и тъкмо излизаме от летището и ни заваля един дъжд, но не знам дали точната дума е дъжд, защото не капки, а сякаш кофи се изливаха. Обезпокоени за бъдещето на ваканцията ни от сипещия се порой, веднага попитахме човека от фирмата за коли под наем дали все ще е такова времето и той отговори положително. Бяхме четири представителките на нежния пол и тъй като отговорът никак не ни допадна се почна с типичното мрънкане, хленчене, хрипане, драматизиране, а останалите до единадесет момчета само ни се смееха и бъзикаха. За наше щастие човекът се сети да ни попита къде точно отиваме и след като разбра крайната ни цел, успокоително каза, че там времето е винаги слънчево. Ура! 
   Пристигнахме в офиса на фирмата за коли под наем и там се мотахме около два часа, щото се оказа, че едната от колите, които бяхме наели е била блъсната предния ден и нямат друга такава. Голямо мислене падна и от тяхна и от наша страна. Предложиха ни една друга деветместна (ван), но с $300 по-скъпа. И тъй като пристигаме от САЩ, веднага започнаха разправии за смъкване на цената, тъй като не бе вината в нас, че нашата кола е блъсната. След около час и половина преговори смъкнаха със $100, момчетата бяха изморени, не им се разправяше повече и се съгласиха. На всички ни олекна, че остава само да платим и да тръгваме, но точно тогава изскочи и ново 20, че не може да платим с кредитна карта, щото ще ни таксуват още 30 % от цената, която беше $1700! Естествено никой от нас няма кеш. Да се смеем ли да плачем ли, решихме да се смеем! Айде шефа на фирмата ни вкара в една кола - мен, Жана, Пийт, Джони и Джеф и тръгнахме да търсим банка, но там в банката не може да се тегли в долари, а само в тяхната парична единица, която е колони. $1 = около 510 колони. И нали сме едни математици, докато направим сметките по колко трябва да изтеглим, а и американските ни банки не разрешават да се тегли повече от $400 на ден... На Жана картата беше отхвърлена, а тя изпадна в лек ужас от последвалата мисъл, че няма да може да я ползва през целия си престой тук. На Пийт пък се оказа, че банката му с заключила картата, щото някой се опитвал да тегли голяма сума от нея. И останахме само аз, Джони и Джеф, изтеглихме максимума и кой квото имаше по джобовете и нагласихме парите до последния цент. И ето, най-накрая тръгнахме! 

       Най-накрая сме готови за тръгване

   Но тъй като много знаем на къде е Тамариндо се лутахме напред-назад, докато се ориентираме. В Коста Рика няма магистрали, няма маркировка и пътни знаци няма, няма дори и отбивки, табели се появяват от време на време. Броят на катастрофите е огромен и обикновено една катастрофа води до друга, щото прави километрично задръстване и на някои като не им се чака и тръгват, пътят е тесен и някой насреща като изскочи и .... абе, луда работа. А шофьорите на рейсовете са най-откачени, карат като обезумели, рейсовете там не се движат, те направо летят, и то в Коста Рика няма равни пътища, всичко е завои, стръмни някой от тях. Честно казано си е страшничко да се шофира. Поредната катастрофа ни забави повече от час, като ни накара да чакаме в джунглата, то всъщност навсякъде е джунгла. Изненадах се, когато още в 18:00 часа се стъмни. Вечерта настъпи неусетно бързо. Докато пътувахме ми направи силно впечатление растителността и по-специално дърветата - такива уникални размери и форми, че любопитвтвото ми беше разбунено от възхищение и страхопочитание. Моментално се опитах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал и да разбудя ботаническите си знания, но уви, мозъкът ми кънтеше на кухо, те бяха заспали още във втори курс на студентството ми. Тогава просто не ме кефеше Ботаника и си виках "абе, за кво ми е да знам толкова много, дай да науча само за корена, стъблото и листото..." И сега изпитвам ужасни угризения колко прилежна студентка съм била. Дърветата в Коста Рика са уникални и природно артистични, можеш да откриеш какви ли не образи в тях. 

      Костариканско дърво
  
    Следващото нещо, което ме потресе беше бедността на тикотата (така наричат костариканците). Те живеят в малки порутени колибки, които изглеждат крайно мизерно, нещо като нашите цигански махали. Беден народ. Когато пристигнахме в Тамариндо гледката се подобри, луксозни хотели, много строежи, всичко предимно от американски инвестиции, усилено запътил се да се превърне в нашия Слънчев бряг. Но мизерията продължаваше да си я има. В Тамариндо има само една асфалтирана улица. Карат се предимно джипове, защото пътят е ужасен, много е разбичкан. Отново след дълго лутане, си намерихме къщата и от колата директно в басейна, за да разпуснем от дългия път и морящата жега. Сънят обаче се пребори с вълнението и ни изпрати директно по леглата. На другата сутрин момчетата станаха в 6 часа и отидоха да карат сърф, а ние, госпожиците като се събудихме започнахме да си разглеждаме къщичките, тропическата градина, открихме и че в басейна има джакузи.... Не след дълго и съседите ни от животински произход започнаха да се подават плахо, за да се запознаят с нас. 
  Къщичките, в които бяхме отседнали бяха три и всяка си имаше своите обитатели на покрива. Това бяха едни огромни гущери, приличат на игуани, но не с толкова шарена украска. Те изглеждат страшно, но са страхливи, дружелюбни и спокойни, стоят си горе, понякога се боричкат, и ни пазят от комарите, които не стига че бяха гиганти, но и хапеха доста кръвожадно. На следващата сутрин рано при зори ме събуди някакво силно хъркане. Аз, Жана и Делфи бяхме отседнали в една къщичка, при нас нямаше момчета, обърнах се да видя дали пък някоя от девойките не е отделила някакви мъжки хормони, но и двете си спяха нежно и спокойно, а хъркащият звук бе толкова силен и ясен, все едно идва от стаята. Оказа се, че на дървото над нашата бърлога спи и си хърка голяма маймуна. Понататък се случваше често да ме буди с нетърпимото си хъркане, но бързо се примирих с присъствието й. Понякога излизаха много маймуни и си играеха на дърветата около имението ни. Те си бяха такива каквито всеки ги знае - игриви и луди. 

      Маймуните на дървото над къщата


   От първия ден нататък, всички ставахме в 6 сутринта и отивахме на някой плаж. Ходехме на различни плажове, кой от кой по-красиви и диви. До който и да е от тях се стига по труден път, както казах асфалта си е лукс тук и се налагаше да минаваме по тежки, разбити пътища през джунглата. Първият плаж, след градския плаж на Тамариндо, на който отидохме беше Playa Negra. Плажната ивица не беше широка, на места имаше участък със скални образувания, който придаваше допълнителна загадъчност на това място. Playa Negra е едно от местата с най-добри условия за сърф. Другото е Playa Grande. Стори ми се, че всеки знае Playa Grande и всеки е на Playa Grande!!! Това място си бе доста многолюдно от страна на сърфисти, защото когато повечето други места не стават или нямат вълни Playa Grande продължава да изненадва с доволни по големина вълни. По време на сухия сезон ветровете Papagayo, малкото или среднo издигане на вълните, тюркоазената вода придават на мястото невероятни сърф условия. Вълните винаги са с перфектни форми. 

       Playa Negra

  И така, всяка сутрин потегляхме към някой плаж -  всеки със своята съкрална идея, едни да гонят вълните, други по стъпките на екзотичния загар...
  Един ден съвсем на шега решихме да отидем до Playa Conchal, за да го видим и тук дъхът ми спира за миг, защото точно след селото Flamingo, пред нас се разкри райската прелест на този плаж. Неописуема красота, природа и спокойствие. Тъй като беше залив, нямаше вълни, водата на океана беше светлосиньо-зелена, а хора почти не се срещаха. Но злощатен се оказа този плаж за Арбо, който ходейки по близките скали, разряза крака си и се наложи да получи спешна медицинска помощ. Нарекоха го "The Gringo Cut", защото като отишли в болницата всички го гледали с очудване и тайно шептели за грингото - неговата рижа коса и лунички, пръснати по цялото тяло, са нетипична картина за малко селце в Коста Рика. Зашили му крака и не му взели никакви пари за услугата. Той от своя страна решил да направи дарение на болницата и оставил всичките пари, които имал в себе си, 20 000 колони, които са някъде към $40, а хората останали много щастливи, все едно че е Коледа. Този инцидент за съжаление го отдалечи от сърфа и го принуди да прекарва времето с нас, докато останалите момчета са във водата, а и го нагърбиха с тежката и по-скоро досадна задача да ги снима докато карат. 
   Дойде време, когато няколко дни нямаше никакви условия за сърф и решихме да правим нещо друго. Отворихме една книга за Коста Рика, видяхме една снимка на водопад и единодушно решихме да идем до него. Изчислихме, че разстоянието до водопада (който се намираше под един вулкан) е около два часа, затова  не си давахме много зор с бързането и към 10-11 часа предиобед Делфи и Рико отидоха до информационното бюро в Тамариндо да вземат маршрута. Оказа се обаче, че този вулкан и водопад са на четири часа път, при което ентусиазмът ни бързо се срина, отложихме го за другия ден. Вечерта момчетата играха на една игра, в която много се пият шотове и още в 20:00 часа бяха изкривили погледите. Ние, мацките нали сме по-разумни същества си легнахме рано, заради дългия път, който ни чакаше заранта. Но на размътените от алкохола мозъци им доскучало и им хрумнало да излизат с нас на бар и започнаха да ни примамват. И след като очевидно видяха, че са ударили не на камък, а направо на скала, решиха да ни хвърлят в басейна. И тъй то, докато се усетих всяка от нас беше измъкната в полусънно състояние от леглото и хвърлена в басейна. Беше много смешно, после и ние ги бутахме, заформиха се забавни битки и така... 

      Джони и Джеф, пияни до козирката, ме измъкнаха от леглото, щото решиха, че е време на поплувам малко

   На другата сутрин никой не стана в 6 часа, каквато беше първоначалната уговорка. Аз се събудих към 7:20 часа и с бясна скорост отидох да им тропам на главите да се измъкват от леглата и да потегляме. Последваха няколко закани, че ако не спра да писукам ще поплувам отново в басейна, но всичко си беше в кръга на приятелските шеги. За моя голяма изненада, до половин час, всички единадесет човека се бяха натоварили в колите и тръгнахме по следите на водопада и вулкана. По път ми беше много интерено, направи ми впечатление, че колкото повече се изкачваме в планинската част на Коста Рика, толкова по-подредено става и мизерията някак си изчезна в един момент. Минахме през един много уютен планински град и точно след него се появи огромното езеро Аренал, което наистина си бе със сериозни мащаби. Красиво и чисто, заобиколено отново с дива природа и интересна растителност. За да стигнем до водопада и вулкана трябше да го заобиколим, а това бяха някъде към 50 километра, не му се вижда края! Да, но след четири часа път тоя вулкан все не се появаваше. Решихме да спрем да попитаме к'во става, къде е тоя вулкан с прелестен водопад! Видяхме едно крайпътно ресторантче и слязохме да питаме..... оказа се че сме на съвсем грешен път :) , целта ни е доста далече, в обратна на нас посока. Казаха, че било уникално място, но били необходими поне четири часа за обиколкота му и се ходи обикновено към 8 сутринта. Хи-хи-хи, не мога да не се смея, защото тогава му дръпнахме един сериозен смях! Собственичката не ресторанта ни каза, че на час от където се намираме има друг вулкан с водопад, също бил хубав и да идем да го видим. Е, нямахме друг избор. Запрашихме към другия вулкан с не толкова хував водопад. Пристигнахме на мястото, но за да стигнем до водопада трябваше да слизаме по един много стръмен път в джунглата или по-точно беше рейнфорест с какви ли не гадинки. Водопадът си беше красив, не толкова, колкото онзи от първоначалната дестинация, но изпитах удоволствие да наблюдавам това естествено, природно богатство. Там стояхме около половин час и си тръгнахме. Много се смяхме по път за Тамариндо, щото прекарахме 10 часа в път само, за да постоим половин час на водопада. Вулканът беше по-далече, покрай него само минахме, доста голям бе. 


      Вулкан Аренал, който видяхме само отдалеч

  Друго типично за Коста Рика са кражбите. Имам чувството, че това е вроден навик или религия! Всяка вечер след като и последната лампа се гасеше, в двора ни влизаше някой и преглеждаше какво сме забравили да приберем, за да го гепи. Един път по обяд, с цялата си наглост и нахалство, един влязал в къщата на Джеф и му задигнал разница с 2 iPod-a вътре и единствените му кецове (тъкмо си ги беше купил). Джеф беше много тъжен, защото след Коста Рика отива в Лондон и трябва да пристигне там по джапанки, които след няколко дни също изчезнаха... голям късметлия, крадът му iPod за четвърти път!!!
 Следващите дни минаха както обикновено - плаж, сърфисти, смях, закуска, смях, обяд, смях, плаж, сърфисти, смях, вечеря, смях и т.н.



     Playa Grande - цялата група, без Делфи зад камерата

   И защото се стъмва рано, се случваше често да сме още на плажа, когато слънцето се потапя във водите на океана. Залезите в Коста Рика са сякаш необикновени. Когато тяхното време идваше, тишината царуваше, всеки от нас се пренасяше в собствения си свят и виждаше различна картина в тях. В душата ми се раждаха и умираха мечти, нови пориви на чувства ме завладяваха. Понякога усещах как щастието си играе с косите ми, влиза и излиза от мен, а друг път самотата ме хващаше за ръка и ме водеше из своите налудничави коридори в двореца на отчаянието. Невероятно е как нещо, което е неизбежно да се случи, като залеза, може да разкрие толкова много истини и да обогати спектъра от чувства, който изгражда душите ни. 


  

      Залез на  Playa Grande
  
  Някак си така неусетно минаха седмиците на престоя ни в Коста Рика, съвсем естертвено не ми се тръгваше, тъй като другите оставаха за още две седмици, а и особено при мисълта, че някои от тях, дори и всички, няма да ги видя повече, сърцето ми плачеше.
  Обещахме си на следващата сърф ваканция пак да сме заедно, където и да е. За сега мислите ни гравитират около Португалия или Индонезия, но за кога, ще оставим времето да покаже...

май, 2007 г.