Sunday, February 5, 2017

"Кратка история на седем убийства"


Чудовищна работа е тоя роман. Направо хич не ми се пише за него. Няколко пъти го изоставях, заканвах се, че повече няма да го отворя, но все идваше момент, в който се сещах за Нина Бърджис (една от героините) и от женска солидарност отварях отново тоя ямайски хаос, за да потърся дали се е покрила на сигурно място, щото тук иде реч за 700 страници брутално гангстерско насилие и убийствата са далеч повече от седем. Да ти прилошее от толкова много кръв. 
“Кратка история на седем убийства” е вдъхновен от истински събития. Още в първата част се готви заговорът за покушение срещу Боб Марли, който е искал да влезе в ролята на миротворец и със събирането на многолюдна публика на безплатен концерт е искал да намали напрежението между двете воюващи за власт политически партии. Обаче, през 70-те години политиката в Ямайка е тясно обвързана с престъпния свят и дори царят на регето се оказва безпомощен и уязвим пред безскруполното дуло на гагстеризма.  Структурата на романа е много подобна на Орхан-Памуковия “Името ми е червен”, многогласен и пречупен през различните призми на героите. Признавам, че не съм сред почитателите на подобна стилова подредба, особено когато е в толкова мащабна творба, както в “Кратка история на седем убийства”, където авторът, Марлон Джеймс, непрекъснато добавя нови герои-разказвачи. За улеснение в началото на романа има легенда с имената на героите, кой - каквъв е, но няколко пъти и това хич не ми послужи за ориентир, а по-скоро превърна романа в един огромен литературен пъзел, в който, колкото повече се приближаваш до последното парче, толкова повече картината назад се избистря, а творбата придобива все по-голяма стойност. Интересен алгоритъм. 
И не на последно място, не мога да не отбележа смелото решение на Марлон Джеймс да напише 80-85% от романа си на ямайския патоа диалект, с което несъмнено затвърждава автентичността на образите и събитията. Ама, как се превежда това чудо, бе?! 
Мисля обаче, че съвсем заслужено тая “кратка” история грабна Man Booker Prize през 2015 година. 

То пък, както не исках да пиша и взех, че написах. 


Saturday, December 3, 2016

"Не казвай, че нямаме нищо" от Мадлин Тиен




Ден преди да дойде редът ми за “Не казвай, че нямаме нищо”, се отбих в най-голяма книжарница във Ванкувър, за да сложа край на пет месечното чакане за романа в библиотеката, но уви, всички копия бяха изчерпани. Когато най-накрая получих мейл, че е дошъл редът ми,  зад мен вече чакаха още 777 човека. Този съвсем пресен роман гръмко триумфира на канадската литературна сцена, обирайки най-престижните литературни награди в страната за 2016 година, а освен това беше включен и в шортлиста на Man Booker Prize тази есен.  Авротката му, Мадлин Тиен, е родена във Ванкувър в семейство на китайски имигранти. Етнос, който е достигнал почти 30 процента в демографската картина на Ванкувър.  Този лесно забележим дял от населението, освен че внася разнообразие във цялостната физиономия на града, служи и като мост между две съвършено различни култури. Историите, с който са дошли имигрантите тук, не остават потулени в празните куфари, а често са обект на обществени беседи, университетски лекции или философски срещи. Във времето са се откроили няколко местни писатели от китайски произход, чийто обект на повествование е конфликтът между тежестта на миналото в Китай с рикошетите от сблъсъка със Западния свят. Но нито един от тях до сега не е успял да представи в такава широка перспектива  “там”, както го е сторила Мадлин Тиен в романа си “Не казвай, че нямаме нищо”.
Макар да не е биографичен, романът е вдъхновен от реални събития, грижливо проучени и подредени така, че да го тласнат смело към жанра историческа проза.  
Историята започва във Ванкувър, в малък апартамент не далеч от моята работа. Район, в който съм се шляела стотици пъти. Между мен и лирическата героиня зее кратер от етнически различия, но тази познатост на местонахождението ми даде чувство на близост, което ме погълна и потопи изцяло в това, което по-късно се оказа, съвършено сътворено литературно произведение. 
Главната героиня, Мари, пътува обратно във времето в търсене на отговори, с които да запълни празнината, която баща й оставя след като слага край на живота си. Иначе казано, сюжета е ретроспективно разположен в Китай и разгръща историята на две семейства посветили се на класическа музика и поезия, в чиито бития обаче тежко са свистели камшиците на авторитарния режим. Романът обхваща детайлно периода от късните години на 40-те, през свирепата Културна революция, до студентското клане на площат Тянанмън през 1989 г. Период от време, който стоварва тежки и нелечими удари върху китайската интелигенция и жаждата й за знание и просперитет. Високият писателски талант на Тиен изпъква силно в деликатния, но наситен начин, по който описва най-жестоките събития от новата история на Китай. 
Изключителната стойност на този и подобни, описващи диктаторски режими, романи е прозорецът на критично мислене, който отварят, избутвайки читателя от удобното за властта невежество към по-активна информираност и анализ на управляващите.
Очаквайте “Не казвай, че нямаме нищо” съвсем скоро и на български. 


Sunday, October 23, 2016

"Добрите жени на Китай" от Синжан


“Всички казват, че жените са като водата. Мисля, че това е защото водата е источник на живот и се приспособява към средата си. Същп като жените, водата раздава себе си където и да отиде, за да подхранва животът…”

Синжан е китайска журналистка родена в Пекин през 1958 година. Заможният произход на семейството й попада на прицела на Червената Гвардия по време на Културната революция, и едва шестгодишна, Синжан става свидетел на опожаряването на дома си от шепа фанатизирани червеногвардейци.  Родителите й са пратени в затвор за десет години, а Синжан и по-малкият й брат в специално училище за превъзпитание. Културната революция трае десет години, но успява да увреди живота на милиони хора. Страхът, унижението и болезненността на спомена от преживяното подтикват Синжан през 1989 година да стартира радио предаване фокусирано върху живота и ролята на китайските жени в обществото.  За кратко време “Думи в нощния бриз” се превръща в страшно популярно предаване, редакцията е залята от писма и обаждания, а Синжан бива възприета като дълго търсен душевен подслон за житейските съдби на хилядите си слушателки. В продължение на десет години журналистката обикаля Китай, провежда интервюта, отговаря на писма и телефонни обаждания, за да даде глас на все повече жени да разкажат своите тъжни и потресаващи истории, част от които по-късно, след като се мести в Лондон, публикува в сборника “Добрите жени на Китай”. 
В тези мрачни разкази не става дума само за жестокостите, с които жените са се сблъсквали по време на Културната революция, но и за изкривената и изродена представа за ролята на жената в едно закостеняло патриархално общество, за тоталното отсъствие на емпатия към физическото и душевно им страдание, за презрението и отричането на белезите и недъзите, които остават и отекват като приглушен, но постоянен стон до края на живота. Когато тези дефекти са традиционен образец на поведение, то липсата на хуманизъм, съпричастност и любов може да поквари дори най-близките хора на жертвите. Още в първият разказ Синжан ни цапардосва с жалкият отговор на една майка към единайсет годишната си дъщеря, която току-що й е споделила, че баща й системно я изнасилва и тормози: “Заради сигурността на цялото семейство, ще трябва да го изтраеш. Иначе какво ще правим всички?”
Ако сборникът “Изплези си езика” на Ма Дзиен ви се е сторил покъртителен, то историите тук вече ще ви преобърнат и разместят, ще ви оставят безмълвни дълго време да съзерцавате колко бездушна и уродлива би могла да бъде примитивната човешката порода. 


Friday, October 21, 2016

VIFF2016: The Salesman (Iran)


Говори се, че със своя задълбочен анализ на междучовешките взаимоотношения, иранският режисьор Асгар Фархади е напът да създаде нова тенденция в киното. Оскарът за чуждестранен филм, който спечели през 2012 година за филма си “Раздяла” (A Separation) не само отвори нова страница в историята на иранското кино, но и обърна по-дълбок поглед върху културните, класовите и социалните характеристики на иранското общество. Същественото и общото между филмите му е битовия конфликт, най-често разигран в тесен семеен или приятелски кръг. Режисьорското майсторство на Фархади се измерва с убедителното излизане от рамките на “битовизма”, насочвайки зрителя към щателно изследване на отражението, което стълкновението нанася върху характера на героите. 
Последният филм на Фархади, “Продавачът” (The Salesman), който по-рано тази година спечели награда за най-добър сценарий и най-добър актьор на фестивала в Кан, е по-минималистичен от предшествениците си. 
Младо семейство е принудено да напусне дома си заради опасност от пропадане на сградата, в която живеят.  След неуспешни опити да намеря ново жилище в кратък срок, колега от аматьорската театрална трупа, в която участват им оказва помощ отдавайки им апартамент, който до скоро е давал под наем. При нанасянето си обаче, Емад (Шахаб Хосейни) и Рана (Таране Алидости), се натъкват на цялата покъщнина на предишната наемателка, която, от съседите научават, е била проститутка. Развръзката ще ви изненада, но аз спирам до тук. Конфликтът, който ще разклати връзката между Емад и Рана се разгръща плавно в мащабни размери, тласкайки двамата в две противоположни измерения на възприятието. Създалото се напрежението ще утежни взаимоотношенията им, единият ще се чувства безсилен да въздейства и утеши яростта и действията на другия, а последствията от тази неотстъпчивост ще сложат категоричния и еднопосочен край на всичко. 
Макар да не е толкова триумфален, колкото “Раздяла”, “Продавачът” е силно изразителен и въздействащ. Качества, които са се превърнали в отличителни черти за филмите на Асгар Фархади. 

Saturday, October 15, 2016

VIFF2016: Old Stone (China/Canada)


Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.
 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 
Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 
За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 
Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  


Sunday, October 9, 2016

VIFF2016: Maliglutit (Searchers), Canada


Ако някога се зачудите що за живот водят или в какво вярват ескимосите, най-горещо ви препоръчвам канадския филм Atanarjuat: The Fast Runner, който освен че миналата година беше обявен от TIFF (Toronto International Film Festival) за най-добър канадски филм на всички времена, но и когато излиза през 2001 година печели Златната Камера на фестивала в Кан, както и множество други фестивални награди. Впечатляващото във филма на режисьора Закараяс Кунук (родом от Нунавут) е, че е напълно автентичена инюитска продукция заснета изцяло в суровите условия на Арктика, в която освен инюитския (ескимоски) език и кореняшкият, но непрофесионален актьорски състав,  пред зрителя оживява арктическа фолклорна легенда предавана през поколенията. Освен интригуващия сюжет и великолепната сценография “Атанарджуат: Бързият бегач” ни предосватя възможността да надникнем в малко познатата култура на канадските ескимоси през традиционните облекла и обичаи до шаманските поверия  и проклятия. По мое мнение доста зашеметяващ филм, класика не само за канадското филмово наследство, но и за световното. 
Тази година излезе още един ескимоски филм на Кунук, “Maliglutit (Searchers)” и за щастие имах възможността не само да го гледам, но и да присъствам на аудиенция с режисьора и публиката. Филмът беше доста радушно приет, но ми се стори, че вече каквото и да предложи на зрителите Кунук не може да избяга от сянката на успеха си с Атанарджуат… Всеки следващ въпрос от публиката насочваше вниманието към предшественика филм-победител. “Малиглутит (Търсачи)” ми се стори по-безкръвен и първичен, не съдържа и частица от оригиналността и подвижността на бързия бегач. Тук Кунук, вдъхновен от класическия уестърн на Джон Форд “Търсачите” (1956), пресъздава екшън история за две отвлечени жени, пренасяйки я в мразовитите земи на родната му Арктика. Сценографията отново изцяло обхваща прелестите на огромната снежна пустощ на северната канадска територия, но сякаш с това целият филм се изчерпва. Героите са недоразвити и плоски, на сюжета му липсва онзи пленяващ инюитски почерг и въображение, с които беше подходено в Атанарджуат. Да не говорим, че някои от сцените са доста продължителни и безсмислени, липсата на диалози противоречи на развитието на историята, а може би петата и последна реплика на главния герой (“Никога не се предавай!”), с която завърши филмът направо ме хвърли в дълбоки философски разсъждения, започващи с възклицанието WTF. 
Но от казаното от Кунук след филма ми се стори, че аудиторията, към която са насочени филмите му са съгражданите и родствениците му, хората от Нунавут.  За него е важно да им остави наследство и най-вече да ги накара да се чувстват значими. Ако това са филмите, които инюитската общност търси, то първичността и липсата на дълбочина в този филмов проект на Кунук не са упрек, а потребност. Ние може само да сме доволни, че все пак сме имали възможност поне веднъж да се срещнем със света им чрез “Атанарджуат: Бързият бегач”. 

Monday, October 3, 2016

VIFF2016: Graduation (Romania)


Още от първият кадър, който показва асамблея от соц жилищни сгради в малко румънско градче, се усеща, че “Graduation” (“Матура”) на режисьора Кристиян Мунджиу е много добре структуритан филм. Струва ми се, че този кадър беше ключов в постепенно разгръщащия се сюжет, в който обичливият баща Ромео Алдеа (Адриан Цициен), завладян от идеята за бъдещето на дъщеря си, е готов на всяка цена да й помогне да спази условието, което английският университет, в който е приета й е поставил. С други думи, получаването на стипендия в Англия зависи от оценките, които тя ще изкара на матурите. 
Ромео е местен лекар с добра репутация, който някога е вярвал, че оставайки със семейството си в Румъния е можел да промени нещо в обществото към по-добро, но уви промяната остава химера. Бедата за доктора настъпва ден преди матурата, когато дъщеря му е нападната в опит за изнасилване и шокът от злополуката застрашава концентрацията и представянето й на изпитите. Както и в останалите филми на Мунджиу, които съм гледала (“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” и “Отвъд хълмовете”), така и тук главният герой постепенно се угъва и деформира под действието на течащ вътрешен конфликт. Осъзнавайки ситуацията, в която е изпаднала дъщеря му Елиза (Мария Драгуш), доктор Алдея е готов да стори необходимото, но немислимо до сега, за да й предостави тласъкът, който й е необходим за английската стипендия. Бездушната картина на провинциалния архитектурен пейзаж стоически напомня за методите на оцеляване по време на соца, за мрежата от “услуги” и “подбутвания” тук-таме срещу заплащане и услужливото извинение, че целта оправдава средствата. Соц “ценности”, с които доктор Алдеа не е възпитавал дъщеря си, но към които му е наложително да прибегне, за да спаси положението. 
Моралният капан, в който Ромео доброволно влиза идва с висока цена, от една страна трябва да убеди Елиза да стане съучастник в порочна практика, която тя не разбира и която би затегнала още повече връзката на момичето с реалностите в Румъния, и от друга, законът все пак наднича и дебне в делата на хората с обществено влияние.